ако нямаш нищо против да спиш с друг човек в една стая.
Той се ухили щастливо.
— Бих приел, ако вече не ме беше повикала майка ми. Тя е на почивка в Брайтън и си помислих да спра пътьом да видя как живееш.
Реджи му се усмихна. Той се бе отклонил доста, за да я види.
— Мина много време, нали? — заговори тя щастливо като си спомни колко чаровен можеше да бъде младият мъж.
— Страшно много време — подчерта той.
Хали донесе чай и Реджи наля в чашите.
— Как е майка ти, Джордж?
— Много добре, като се има предвид състоянието й. — Той каза това с гримаса, сякаш очакваше нещо лошо при пристигането си в Брайтън. — Цялото семейство е добре. Като говорим за семейство, миналата седмица в клуба видях твоя вуйчо Антъни. Изглеждаше вбесен от нещо. Едва не се сби с един човек задето се блъсна в него.
Реджи знаеше какво означава това. Вероятно тогава е научил, че Никълъс се е върнал.
— Вуйчо Антъни изпада в такива настроения, макар и рядко.
— А ти? — Внезапно изражението му стана сериозно.
— Нямаме ли всички ние своите настроения?
— Нямаш нищо против да се заровиш тук, на село. Аз бих загинал за една седмица.
— Обичам Силвърли. Винаги съм предпочитала да живея на село.
Джордж изглеждаше разочарован.
— Мислех си, че може би… не си щастлива тук. Човек чува разни истории. — Той се прокашля. Дали беше притеснен?
— Значи трябва да си затваря ушите — пропя тя. — Щастлива съм, Джордж. — Но не можеше да го погледне в очите.
— Сигурна ли си?
— Тя ти го каза, Фаулър — студено заяви Никълъс от прага. — И тъй като очевидно си дошъл, за да разбереш точно това, ще се радвам да си тръгнеш.
Реджи скочи.
— Никълъс!
— Всичко е наред, Реджи — каза Джордж, ставайки.
— Това е лейди Монтиът, стари приятелю — рече гладко Никълъс със светнали очи. — Ще го запомниш, нали?
Реджи не можеше да повярва.
— Не трябва да си тръгваш, Джордж, наистина не трябва.
— О, не, трябва, настоявам. — Никълъс се обърна и ревна към коридора: — Сейърс, господинът си тръгва!
Реджи се изчерви.
— Съжалявам, Джордж. Няма извинение за подобна грубост.
— Няма значение. — Джордж се наведе над ръката й, като пренебрегна за миг настръхналия мъж на прага. — За мен беше удоволствие да те видя отново, макар и за кратко.
Реджи изчака само две секунди, след като Джордж излезе от стаята, за да нададе гневен вик, като от кобалтовите й очи хвърчаха искри към Никълъс.
— Как смееш? Аз изхвърлих ли навън твоите курви? Изхвърлих ли ги? — Тя почти не спираше, за да си поеме дъх. — Ти си непоносим, сър, напълно непоносим! Това да не би да е поредното ти нелепо правило? Първо не позволяваш на семейството ми да ме посещава тук, а сега и приятелите ми не могат да идват!
— Не бих нарекъл старата ти любов приятел — тросна се Никълъс.
— Не ми е стара любов. А какво да кажем за теб, като четири от твоите бивши любовници спаха снощи под този покрив? А и навярно си бил с една от тях или с повече от една?
— Ако беше спала в леглото ми, щеше да знаеш къде съм бил!
Устата на Реджи остана отворена, сетне сърдито се затвори. Да спи в леглото му, след като го е хванала с друга жена? Той я вбесяваше нарочно. Е, успя да я разгневи.
Реджи изправи рамене.
— Грозното ти поведение ме накара да взема решение, сър. Отказвам повече да живея с такъв простак и грубиян. Отивам си у дома.
Това сепна Никълъс.
— Това е твоят дом, Реджина.
— Можеше и да бъде, но ти го направи непоносим.
— Няма да си тръгваш — заяви той.
— Не можеш да ме спреш.
— Мога да направя точно това. Само гледай!
Последва тишина. Те се погледаха яростно, сетне Реджина излезе навън.
Никълъс отпусна рамене. Защо, по дяволите, беше избухнал така? Той възнамеряваше да я накара да бъде старата Реджина, а сетне да я подмами в леглото си довечера. До утре всичко можеше да бъде добре. Какво ставаше с него? Тя беше права — поведението му беше непоносимо, а той дори не бе започнал да го осъзнава.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Вратата се отвори с трясък. Реджи се завъртя на стола си пред тоалетката, все още с четка в ръка.
— Е? Още ли не са готови куфарите ти? — кресна Никълъс.
Реджи остави бавно четката.
— Ти си пиян, Никълъс.
— Не съвсем, любима. Само толкова, колкото да осъзная, че съм си блъскал главата в каменна стена без никаква причина.
— Крещиш глупости.
Той затвори вратата, облегна се на нея, отправил амбъровия си поглед към Реджи.
— Помисли. Къщата е моя. Стаята е моя. Съпругата е моя. Не ми трябват никакви разрешителни, за да я вкарам в леглото си.
— Аз…
— Недей да спориш, любима — прекъсна я той.
Тя го предупреди смразяващо:
— По-добре да излезеш, преди да…
— Ще се разкрещиш ли? За да дотичат слугите и гостите? Няма да посмеят да се намесят, така да знаеш. А утре ще ти е неудобно да ги погледнеш.
Този брутален тип й се смееше насреща.
— Няма да стане на твоето, Никълъс Идън.
— Ще стане — поправи я той миролюбиво. — И нека да няма никакви истерии.
— Когато изпадна в истерия — рече тя през стиснати зъби, — ще го разбереш.
— Хубаво е, че си толкова разумна, любима. А сега защо не свалиш това хубаво нещо, което си облякла?
— А ти защо не отидеш…
— Госпожо! — той изглеждаше шокиран. — Ако не можеш да се държиш любезно…
— Никълъс! — извика Реджи отчаяна. — Нямам настроение за глупости!
— Е, ако бързаш, любима, ще се подчиня.
Той тръгна към нея, а тя се втурна около голямото легло. Вече почти я настигаше, заобикаляйки леглото.
— Не се приближавай повече! — Гласът й се повишаваше при всяка дума. Но той настъпваше.
Реджи скочи на леглото и се претърколи през него. Погледна нагоре и откри, че се е ухилил.
