— За нещастие е точно това — потвърди Никълъс.
— Както ми се струва, той още не ни е простил, Тони — каза Джеймс.
— Говори само за себе си, братко. Всичко, което аз съм му сторил е, че изтъкнах колко вредно ще бъде за здравето му ако не се ожени за Реджи. А ти от своя страна трябваше да го държиш вързан за леглото няколко седмици. Освен това трябваше да го довлечеш от островите. Той доказа, че с неохота се е съгласил да се ожени.
— Аз не съм… — обади се Никълъс. Розалин го прекъсна.
— Преди положението да излезе от контрол, мисля да…
Антъни не й позволи да довърши.
— Отлична идея. Докато те се разправят, ние с теб ще разгледаме оранжерията.
Без да й даде възможност да възрази, той я хвана под ръка и я изведе от стаята. След няколко крачки тя се опита да се освободи, но той не й позволи.
— Сър Антъни…
— Нали не се страхуваш от мен? — прошепна в ухото й. Розалин настръхна. Това беше предизвикателство.
— Аз просто искам да изляза сама от стаята. Не искам да дойда с вас.
— Да, но ще го направиш.
Тя рязко спря и така го принуждаваше или да спре, или да я повлече след себе си. Той спря. Наклони глава към нейната. На устните му играеше едва забележима усмивка.
— Нямаш друг избор, мила. Ще те целуна или в оранжерията, или на това място и в този момент. И в двата случая ще те взема в обятията си.
— Вие сте самият дявол — изрече тя и забеляза колко много погледи е привлякла. — Много добре — изсъска тихо. — Бих желала да разгледам оранжерията, но ти, негоднико, няма да получиш никаква целувка. Трябва да ми обещаеш това.
Той се ухили широко и смело.
— Да вървим тогава.
Той продължи да я води, като отвреме-навреме спираше да поприказва с хората, които познава. Създаваше впечатление, че просто се разхождат из стаите. Розалин улови отдалеч погледа на Франсиз и усети неодобрението й. Но не пожела да избегне това, което й налагаше съдбата тази вечер. Съмняваше се дали Антъни би я целунал пред всички. Но не можеше да рискува.
Той трябваше да потвърди уговорката. Неговото „да вървим“ не беше обещание. Тя разбра това, когато влязоха в просторната оранжерия.
— Наистина е чудесно — каза тя неспокойно. Той я прегърна през талията и я поведе по осеяната със зеленина алея.
— Не мога да се съглася с това — каза той, като я гледаше.
Тя извърна очи. Упорито се беше втренчила в статуите отстрани и многобройните цъфнали цветя. В центъра на помещението падаха струите на фонтан. Тя усещаше ръката на кръста си. Допирът я изгаряше през тънката коприна на роклята й с висока талия.
— Аз… аз… наистина трябва да ви напомня за обещанието, сър Антъни — гласът й беше слаб и треперещ. Наложи се да прочисти гърлото си, за да продължи. — Дяволски е нечестно от ваша страна да не ми оставите никакъв избор.
— Знам.
— Необходимо ли е да проявявате такова своеволие?
Той се спря и я обърна към себе си. Очите му бавно разгледаха лицето й. Осмисляше въпроса й. Разтревожена, тя осъзна, че се намира в най-отдалечения край на оранжерията. Гъстите клони на едно дърво ги правеха невидими за останалите. Те бяха съвсем сами. Шумът на гостите идваше отдалеч. Водата на фонтана напълно ги скриваше.
— Да, необходимо е — отвърна той дрезгаво. — Това е нещо, за което мисля непрекъснато, откакто те видях за пръв път.
Розалин не желаеше да се съпротивлява, когато ръката му я придърпа по-близо. Другата се плъзна по врата й. С палец повдигна брадичката й. Погледите им се сляха. Тя почувства устните му — топли, примамливи, нежни. Затвори очи и се предаде на неизбежното. Трябваше да изпита това чувство и в момента му се бе отдала изцяло. В този миг нищо друго освен вкуса на целувката нямаше значение за нея. Усещането на тялото му до нейното я омагьосваше.
Страстта на Антъни не я изплаши. Той беше обуздал чувствата си, макар че се усещаше като ураган, готов да се развихри. Не си спомняше кога за последен път е желал нещо толкова силно. Полагаше усилия да не я уплаши, а само да разпали желанието й. Трябваше да почака тя самата да изпита същата страст.
Това бе най-трудното нещо, което е правил. Трябваше да се въздържа, макар че цялото му тяло крещеше да я обладае цялата сега, точно тук. Оказа се, че му е много трудно да се контролира така добре, както желаеше. Беше обезумял от желание и не усещаше малките неща, които вършеше с нея. Пръстите му потънаха в косите й и множеството фиби се разпиляха. Коляното му се намираше между нейните и тя почти беше яхнала бедрото му. За негова радост тя беше толкова обезумяла, колкото и самият той. Но точно в този миг той не усещаше това.
Бедрото му разтриваше слабините й. Тя се отпусна. Целувките й ставаха все по-страстни. Той постепенно включи езика си, като я учеше на движения, които предизвикват изключителни вълнения. Прокара език между устните й, за да усети сладостта й. Когато тя колебливо се опита да отговори на движенията му, той нежно я всмука все по-дълбоко и по-дълбоко.
Розалин беше безпомощна и изцяло прелъстена. Беше готова да му даде всичко, което поиска. Когато Антъни почувства това, изстена болезнено. Съвсем непредвидливо беше избрал това място, не предполагайки, че би могъл да има толкова бърз успех.
Приближи устни към ухото й и умолително прошепна:
— Иди си в стаята, скъпа. Аз ще те последвам.
Тя беше като хипнотизирана. Не беше способна да свърже мислите си.
— Моята стая?
Нямаше време, за бога, нямаше никакво време за недоразумения. Сграбчи я за раменете.
— Погледни ме, Розалин — нетърпеливо каза той. — Не можем да останем тук, разбираш ли. Тук не сме на сигурно място.
Тя го погледна и се намръщи.
— За какво ни е сигурно място?
Дяволска работа, да не би Рийгън да беше права? Нима можеше Розалин да е толкова невинна на тази възраст. Тази мисъл го изпълваше с радост и съжаление. Ако това беше вярно, той рискуваше да загуби всичко. Тя си беше възвърнала способността да мисли. И все пак една нежна, досега скрита струна беше разбудена. Искаше му се това да е истина.
Антъни въздъхна търпеливо.
— Ще се любим. Ти и аз. Това е съвсем естествен завършек на това, което стана. И двамата го желаем. Остава само да намерим местенце, където никой не би ни безпокоил. Нали си съгласна, че няма по-удобно място от стаята ти.
Преди още да довърши, Розалин поклати глава.
— О, какво стори ти, човече? Нали нямаше да има целувки. Аз тъй ти казах.
Нейният мил акцент го разпали още повече. Той я придърпа към себе си.
— Твърде късно е да увърташ, миличка. Ти вече се предаде. Сега бъди добро момиче и направи каквото ти казвам. Иначе, заклевам се, ще те имам точно тук и то в момента. Дяволите да вземат всеки, който случайно мине оттук и ни види.
Ако имаше намерение да я уплаши, за да се съгласи, то това не се получи. Тя се разсмя на усилието му. Но в това си състояние той не оцени смелостта й. Разумът й говореше, че той не би направил нищо, с което да създаде неприятности на племенницата си. Беше го осъзнала още преди да тръгне насам с него.
— Не мож използва този номер два пъти, момко.
В този миг Антъни не беше убеден дали това е номер. Но това, че тя така смело му говори, го върна към
