Глава тринадесета
— О, не, мили боже! Нека това е сън!
Наистина, това беше кошмар — да се събудиш в непозната стая и да нямаш никакъв спомен как си се озовала там. Розалин се огледа с широко отворени очи. Молеше се наистина да сънува. Но беше сигурна, че това е действителност. Тапетите бяха накъсани и провиснали. Имаше леген за вода. Една хлебарка се разхождаше по каната до него. В единия ъгъл имаше трикрака маса — четвъртият й крак беше счупен. Тя лежеше на единственото тясно легло, покрита до кръста с грубо одеяло. Гол под, голи стени, гол прозорец.
Как се беше случило всичко това? Тя притисна длани до слепоочията си. Отчаяно се мъчеше да си спомни. Болна ли е била? Може би е станала злополука? Спомняше си единствено предишната вечер. Или поне й се струваше, че всичко това се е случило предишната вечер, а не преди много дни, за които не си спомня нищо.
Не можеше да спи. Откакто се беше запознала с Антъни Малори, мислите й бяха заети преди всичко с него. Преди три дена се завърна в Лондон заедно с Франсиз. Не можеше да забрави времето, прекарано с него. Нито неочакваното му предложение за помощ.
И все пак въпреки обещанието да не я преследва поне докато се омъжи, той не я остави на мира през целия ден. Тя разговаряше с останалите членове на компанията. Опитваше се да примами някой от господата. Но дори когато не беше наблизо, тя го разпознаваше сред тълпата и очите й срещаха неговите, усещаше, че постоянно я наблюдава. Тази нощ, оправдавайки се с това, че е почти домакин на партито, той танцува с нея цели три пъти. Не танцува с никоя друга жена, дори с племенницата си.
Тя се разгневи и осъзна стореното, когато беше вече късно. Върнаха се в Лондон и лорд Греъм, граф на Дънстантон, оттегли направеното вече предложение за театър. Извини се с някакъв предишен забравен ангажимент. А всъщност беше очевидно, че е засегнат от проявения интерес на Антъни към нея.
Да, тя не можа да спи от гняв тази нощ. Нито един от „нейните“ господа не й се обади след завръщането в Лондон. Тя не се самозалъгваше, че са много заети. „Невинното“ общуване с Антъни й беше сериозно навредило.
Как можеше да си спомни всичко друго освен това как е попаднала в тази отвратителна малка стая. Антъни не би могъл… не, не би могъл, Франсиз също не би могла да полудее дотолкова, че да има нещо общо с това. Единствената възможност е да се е разболяла, да е изпаднала в делириум. Това беше твърде възможно. Може би Джорди я бе отвлякъл. Някак си е успял да я измъкне от къщата на улица „Саут Одли“ в Мейфеър и я е довел тук. Но кой би могъл да й каже къде се намира в момента. Невъзможно, невероятно. Не можеше да мисли нормално.
Една частица от нея не желаеше да повярва, че Джорди е спечелил. Една прекалено оптимистична частица в нея се надяваше да не е това. Искрено се изненада, като видя истината очи в очи. Истински срах стисна гърлото й и накара дланите й да се изпотят. Джорди Камерън, от плът и кръв, спокойно влезе в стаята. На лицето му беше изписан триумф. Тя толкова много беше мислила как да избегне ужаса да попадне в ръцете му. А сега не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа втренчено.
— Тъй се радвам да видя, чи госпожа Пим има право. Наистина си се събудила. Тя беше задължена да седи до вратата ти, за да можи веднага след като чуе шум да ми обади. Тя знае колко съм нетърпелив, а и парите които подрънкват в кесията й бяха достатъчно основание да я накарат да се потруди добре. Нидей да мислиш, че тя ще приеме брътвежите ти за чиста монета, момиче. Аз съчиних чудесна история. Казах, чи те спасявам и ще те отведа обратно при семейството ти. Тя няма да повярва нито на дума, различна от туй.
Той се усмихна. Розалин си припомни защо никога не е могла да понася именно този Камерън. Усмивките му никога не бяха искрени. Шегите му бяха нагли, често лъжеше и мамеше. Ледените му сини очи бяха изпълнени със злоба. Това го правеше невероятно отблъскващ, въпреки че само по себе си лицето му бе хубаво.
До преди да се запознае с двамата Малори, Розалин го беше мислила за висок. Косата му беше с цвят на моркови. Беше рошав. Не се беше подстригвал от последната им среща насам. Явно не му беше останало време за това от веселата гонитба, която тя му беше предложила. Не беше дебел, но тялото му беше набито и мускулесто. Знаеше, че ако трябва да се бори с него, за да се измъкне, няма никакви шансове за успех. И все пак притежаваше добрия вид на Камерън. Особено когато истинското му „аз“ оставаше скрито. Външността му напомняше на Дънкан Камерън на младини. Тя знаеше това от единствения портрет на дядо си в имението в Шотландия.
— Ти си ужасно спокойна — Джорди се опита да я подразни. Тя продължаваше да го гледа втренчено. — Няма ли да кажеш една топла дума за добре дошъл на единствения си братовчед?
Този ироничен въпрос я накара да си върне самочувствието. Почти успя да се разгневи. Как е успял да извърши точно това, от което тя толкова се страхуваше? Нали именно от страх тя беше дошла в Лондон и беше започнала тази странна връзка с Антъни? Нали именно затова го беше приела за свой доверител, въпреки че много добре знаеше колко е опасно. Всичките й страхове избледняха пред неприятностите, които този алчен мръсник й причинява.
— Топла дума! — изсумтя тя. — Единственото нещо, което искам да знам, братовчеде, е как си успял да ме доведеш тук.
Той се разсмя. Изглеждаше прекалено щастлив, за да дава обяснения за изобретателността си. Беше много доволен, че тя не пита „защо“. Това, че тя изглежда наясно защо е тук, му спестяваше обясненията. Той печелеше време, за да я убеди да тръгне с него. Не му харесваше да стои в Англия и се занимава с тукашни наемници. Колкото по-скоро се приберяха у дома, толкова по-добре щеше да бъде.
— Хич не беше трудно, момиче. Хич. Знаех, чи ще се опиташ да направиш нещо след смъртта на дядо ти. Само където не бях предположил, че ще дойдеш до тук. Наблюдавах повечето пътища. Единственият път, по който би могла да се измъкнеш без да разбера, водеше към Англия.
— Много си бил умен, щом си стигнал до това заключение!
Той презрително присви очи.
— Да, умен. Достатъчно съм умен, за да те имам точно когато пожелая.
Тя потрепна. В този момент той имаше право.
— Но как успя да ме намериш толкова бързо? Лондон никак не е малък град.
— Спомних си, че тук имаш приятелка. Покрай нея не беше трудно да намеря и теб. Щях да те имам много по-рано, но онези проклети идиоти, които бяха наел, се оказаха такива страхливци, че подвиха опашки просто защото около тебе се бяха събрали за помощ повече хора. Нали си спомняш, оня ден на улица Оксфорд.
Значи наистина е бил Джорди! Думите за помощта от страна на тълпата я накараха да се изсмее. Тя едва успя в последния момент да задуши смеха си в кашлица. Представи си как двамата глупаци са представили пред Джорди провала си, за да избегнат гнева му.
— Ти си мислила, чи като напуснеш Лондон, ще загубя дирите ти — каза той намръщено. — Толкова тревоги и разходи ми причини! Знаеш ли колко хора трябваше да изпратя, за да намерят дирите ти. Ти не беше оставила никакви следи. Обаче се върна по собствено желание — при тези думи той отново се усмихна, като намекна, че е типично една жена да направи такава грешка. — Беше само въпрос на време. Ето те сега тук.
Да, тя беше тук и все още не знаеше как Джорди е успял да я доведе. Неговият вид й подсказваше, че няма дълго да остане в неведение. Той изглеждаше толкова доволен от плана си, че нямаше търпение да й го изложи, за да бъде оценен по достойнство. О, да, тя го оцени, като го прокле хиляди пъти. Джорди винаги е бил изобретателен. Беше прекалено умен и лукав като лисица. Любимото му занимание винаги е било да измисля проклетите си малки шегички. Тази беше една от тях.
Тя реши да не му доставя удоволствие и да не проявява никакъв интерес към постъпките му. Докато той обясняваше, тя уморено се прозя насреща му.
— И сега какво, братовчеде?
Той остана с отворена уста.
— Изобщо ли не се интересуваш от това как си се озовала в тази стая?
