Разпръснатото сено я покри изцяло. Погледна крадешком към прозореца на бившата си стая и веднага се зарови по-дълбоко. Само след миг каруцата излезе от сянката и попадна в оживена, ярко осветена улица. Тя с ужас осъзна, че е облечена с тънка, бяла памучна нощница. На всичкото отгоре беше боса. Но беше благодарна и на това. Добре че поне не носеше една от онези къси, оскъдни, полупрозрачни нощници, които бяха подредени в чеиза й. Беше дълга от врата до глезените. Ръкавите бяха с маншет на китките. Тя си помисли, че ако намери нещо подобно на колан, нощницата й ще може да мине за рокля.
За съжаление нямаше никакво време да мисли нито за това, нито как ще се прибере в къщи без пари. Каруцата влезе в една конюшня и спря. Тя успя да се измъкне и се скрие зад една празна ясла. Каруцарят слезе и започна да разтоварва сеното. Друг едър мъж се присъедини към него, като го мъмреше дружелюбно за закъснението му. Розалин се огледа наоколо.
Не беше толкова лошо място за завършек на пътуването й. Дори беше отлично. Само ако можеше да наеме кон и да намери пътя към Мейфеър… Нямаше представа в коя част на града се намира. Не знаеше за колко време ще се добере до дома без инциденти. Бедата беше в това, че нямаше в себе си нищо по-ценно от кръста, оставен от майка й, с който никога не се разделяше. Беше немислимо да го загуби. Можеше да успее само ако се намираше по-близо до Мейфеър. В такъв случай би могла да повърви дори боса.
Изведнъж се намръщи. Това не е добра идея. Не може да излезе така на улицата: по нея минават фургони със стоки, пияници, моряци с момичетата си и нито една карета. Освен това конюшнята е доста близо до мястото, от което избяга. Това със сигурност не е аристократичната част на града. Ако се опита да тръгне боса оттук, ще си навлече сериозни неприятности. Беше наложително да си намери кон.
Не знаеше дали Джорди е открил отсъствието й. Може би вече претърсваше околността. Тези мисли я накараха да потрепери. Тя изчака пияният да се отдалечи с каруцата си. Беше решила да рискува, да остане сама с другия мъж и разкаже положението си. Колкото по-малко хора я видеха в това състояние, толкова по-добре. Можеше да си представи какви ще бъдат последствията за нея, ако я видят повече хора. Госпожица Чадуик лудува по нощница из крайните квартали. Тези новини щяха да бъдат погълнати веднага от обществото и това би провалило последната възможност за бърз и почтен брак.
Все пак тя трябваше да се осмели и напусне скривалището си. Разбра, че е останала сама с коняря. Накрая събра смелост и се показа пред него въпреки унижението, че някой, независимо дали е познат или не, може да я види по нощница. Огромният мъж я забеляза и очите му се разшириха от удивление. Това я обърка допълнително. Стоеше изправена пред него и с единия си бос крак се опитваше да прикрие другия. Ръцете й бяха кръстосани пред гърдите. Въпреки че беше облечена от горе до долу, тя се чувстваше съвсем гола. Косата й се спускаше по раменете и гърдите й. Между къдриците й се подаваха сламки. Тя наистина представляваше прекрасна гледка, само за съзерцаване — твърде привлекателна гледка, наистина. Макар че тя едва ли мислеше така.
Мъжът сигурно помисли същото. Той продължаваше да я гледа втренчено, с отворена уста, без да помръдне и без да проговори. Беше на средна възраст, с прошарена кестенява коса на твърди кичури, с прекалено широка долна челюст. Тя не можеше да разбере дали той е собственик или наемен работник. Но в крайна сметка това нямаше значение. Той беше единственият, който можеше да й помогне в този миг, а тя беше изнервена до крайност.
Розалин обясни накратко конфузната ситуация. Съмняваше се дали той е разбрал поне една дума от разказа й. В продължение на няколко дълги мига той дори не даде знак, че е чул думите й. След това се разсмя, повдигна панталоните си и тръгна към нея.
— Кон? Трябваше да почнете с това, госпожице. А аз помислих, че добрият ми приятел Зек ми е изпратил прекрасен подарък за рождения ми ден. Кон? — Той отново се разсмя, клатейки глава. — Не можете да обвините никой мъж за това, че са му минали други мисли в главата.
Розалин се изчерви от гняв.
— Имате ли някой кон, който да мога да наема?
— Имам само две кранти. Добрите коне излизат твърде рано.
— Тогава ще приемете ли това? — Тя измъкна кръста от врата си и му го подаде. — Ще купя тези две кранти. И още няколко. Но по-късно ще си поискам кръста обратно. Ще изпратя някой с коня и точната сума пари.
Той обърна кръста в ръката си. Захапа го и кимна с глава.
— Това ще свърши работа.
— А имате ли чифт обувки, с които да ми услужите?
Той погледна босите й крака и изсумтя вместо отговор:
— Не, госпожице. Всичките ми деца са вече пораснали и не живеят при мен.
Тя попита отчаяно:
— Тогава някакво наметало? Или нещо с което да се покрия?
— Сега ще видя какво мога да направя. Дано намеря нещо, за да не предизвикате суматоха по улиците.
Розалин почувства облекчение. Той отново се разсмя, но този път това не я подразни. Мъжът се отдалечи, за да доведе коня.
Глава петнадесета
С всяка изминала секунда мракът се сгъстяваше все повече и повече. Тя си мислеше, че ще са й необходими тридесет минути да се прибере, а всъщност вече яздеше три часа. На няколко пъти се обърква, прави погрешни завои и все по-трудно се придвижваше към дома си. Най-накрая разбра къде се намира и беше благодарна на мрака. Голямото й нетърпение и желание да се прибере у дома й пречеше да се съобрази е факта, че ще трябва да язди по улица „Сауд Одли“, където много хора биха я разпознали. Тъмнината се оказа полезно прикритие. А още по-добро прикритие се оказа качулката на прояденото от молци наметало, което конярят й беше дал.
По дяволите. Този ден можеше да се окаже много по-дълъг, отколкото предполагаше. Тя не можеше да остане повече при Франсиз, дори тази нощ. А и не можеше повече да отлага женитбата. Това, че Джорди я откри, променяше всичко. Възможно беше той да я чака на прага на вратата, скрил наблизо карета, готова да потегли при даден сигнал.
Имаше късмет, че успя да се прибере без перипетии. Изпита щастие, че Франсиз не си е у дома. Тя нямаше да одобри плановете на Розалин и щеше да се опита да я спре. А Розалин нямаше време да я убеждава, че знае много добре какво върши.
С Нети положението беше малко по-различно.
Розалин изпрати човек до конюшнята да върне коня и прибере обратно кръста й. Накратко убеди прислугата, че се чувства добре, без да дава повече обяснения. Втурна се нагоре по стълбите, търсейки Нети. Прислужницата крачеше нервно из стаята и изглеждаше много по-измъчена от когато и да било. Като съзря девойката, на лицето й се изписаха облекчение и изненада.
— О, миличка, никога не съм била по-уплашена в живота си! — после моментално смени тона. — Къде, по дяволите, беше! Искам да знам. Мислех, чи си попаднала в ръцете на братовчед си.
Розалин отбеляза умението на Нети с лекота да променя настроението си. Но нямаше нито миг за губене. Запъти се направо към гардероба и подхвърли през рамо:
— Точно това се случи, Нети. А сега ми помогни да се облека набързо, докато ти разкажа всичко.
Нети само веднъж я прекъсна с думите: „И ти направа това!“ в момента, когато чу как Розалин е скочила през прозореца. След края на разказа лицето на прислужничката изразяваше тревога и загриженост.
— В такъв случай не можеш да оставаш повече тук.
— Знам — отвърна Розалин. — Потеглям още тази вечер. Ти също, но ще пътуваме поотделно.
— Но…
— Слушай сега — нетърпеливо я прекъсна Розалин. — Цял следобед съм мислила кое ще е най доброто за мен. Джорди се прояви. Той е задействал плана си. Няма нищо, което може да го спре. Следващият път, когато ме залови, ще пострадат хора. Толкова дълго пътувах дотук. Бях сигурна, че ме чака пред вратата. Но може би той не допуска, че мога да се прибера без пари и дрехи.
— В такъв случай мислиш, че той все още те търси около къщата, от която си избягала?
— Възможно е. Сигурно вече замисля нов план. Вероятно е изпратил някой, който да наблюдава този
