език на сър Антъни.
Малори се обърна. Добсън се стресна. Рядко беше виждал господаря си полуоблечен. Антъни беше само по панталони. Сушеше гъстата си черна коса с хавлиена кърпа.
— Какво има, Добсън? — попита рязко и нетърпеливо.
— Една жена нахълта и настоява да говори с вас, сър. Антъни се обърна:
— Отърви се от нея.
— Опитах, сър. Тя отказва да си отиде.
— Коя е тя?
Добсън не можа да скрие отвращението си:
— Не ми каза името си. Твърди, че е дама.
— Дама ли е наистина?
— Съмнявам се, сър.
Антъни с досада хвърли настрана кърпата.
— По дяволите, тя вероятно търси Джеймс. Трябваше да предположа, че неговите момичета от кръчмите ще почнат да го търсят и тук.
Добсън изясни с неохота:
— Много се извинявам, сър, но тя спомена вас, а не лорд Малори.
Антъни се намръщи.
— Измисли нещо! Тук идват само жените, които каним.
Ясен ли съм?
— Да, сър.
— Трябва ли да я поканя точно тази вечер заради някакъв предишен ангажимент?
— Не, сър.
— В такъв случай защо ме притесняваш?
Добсън почувства горещи вълни по гърба си.
— За да ми разрешите да я изгоня, сър. Тя няма да си тръгне по собствено желание.
— Имаш разрешението ми — сухо отговори Антъни. — Ако не можеш да се справиш сам, вземи някой от прислугата. Искам да си е отишла преди да сляза долу.
Бузите на Добсън пламнаха.
— Благодаря ви, сър. Мисля, че ще повикам помощ. Не бих искал отново да усетя шотландския й темперамент.
— Какво каза? — извика Антъни. Икономът пребледня.
— Аз… аз…
— Каза, че е шотландка?
— Не… не… просто звучи така…
— Защо по дяволите не започна с това? Доведи я по-скоро, ако не е решила да си тръгне.
— Преди да… — Добсън зяпна от почуда и огледа стаята. Успя да изрече само: — Тук ли, сър?
— Тук, Добсън. И то веднага.
Глава седемнадесета
Антъни не можа да повярва дори когато я видя да влиза и да хвърля убийствен поглед на Добсън. След това тя се обърна и го погледна смразяващо. Той все още не можеше да повярва.
— Този иконом е много груб човек, сър Антъни.
Той се засмя. Тя застана пред него. Потропваше с единия си крак. Беше скръстила ръце пред гърдите си.
— Когато ти дадох адреса си, скъпа, мислех, че при нужда ще ми изпратиш съобщение. Не съм предполагал, че ще се появиш внезапно на вратата ми. Нали разбираш, че не е особено прилично. Идваш в ергенска къща. Освен това брат ми и племенникът ми са отседнали при мен.
— Това означава, че не сме сами, нали така.
— Страхувам се, че ще те разочаровам. Те излязоха и ние сме съвсем сами. Както виждаш, самият аз се приготвям да излизам. Затова Добсън не искаше да те пусне.
Тя го погледна едва сега. Той изглежда се готвеше да си ляга. Носеше сребристосин халат на баклавички. Под него беше обул панталони и нищо повече. Преди да успее да пристегне халата си с колана, тя успя да зърне голите му гърди с оскъдни черни косми по тях. Косата му беше влажна. Той я беше пригладил с ръка назад. По слепоочията му се спускаха току-що изсъхнали къдрави кичури. Изглеждаше по- чувствен от друг път. Тя едва откъсна очи от него и си спомни защо е тук.
В този момент погледна към леглото и едва сега осъзна къде е приета. Спалнята. По дяволите!
— Знаеше ли, че съм аз? Не, не би могъл — отговори си сама на въпроса и го погледна отново. — Всичките си посетители ли приемаш тук?
Антъни се разсмя.
— Само когато бързам, мила моя.
Тя се намръщи. Изобщо не беше учудена. Положи усиля да се съсредоточи. За да го направи, трябваше да не го гледа.
— Няма да ти отнемам много време, сър Антъни. Самата аз нямам време за губене. Нещо се случи. Всъщност това не те засяга. Достатъчно е да ти кажа, че нямам време. Искам да ми кажеш едно име и то веднага.
Изведнъж чувството му за хумор се стопи. Опасяваше се, че знае точно какво тя има предвид. Стомахът му се сви от притеснение. Да бъде неин доверител — това беше само повод да бъде по-близо до нея. Нямаше намерение да приеме поражението — да не постигне целта си, а да й помогне да се омъжи. Имаше намерение да отлага неопределено време и да я прелъсти. А сега тя изискваше от него да й каже име. Ако беше свършил това, което беше обещал, той трябваше да е подготвен. Но той не беше. Вероятно тя повече нямаше нужда от доверител. И ако той не й кажеше име за добро или за зло, тя сама щеше да направи своя избор. Той изобщо не се съмняваше в това.
— Какво, за бога, се е случило?
Тонът му беше неочаквано груб. Тя примигна.
— Това не те засяга.
— След като си тук, можеш да ми кажеш какво става и защо си се разбързала толкова много.
— Това не е твоя работа — каза тя настоятелно.
— Скъпа моя, ако искаш да ти кажа име, по-добре да стане и моя работа.
— Ами… ами…
— Знам, че не ти е много забавно.
— Звяр!
Яростта й възвърна чувството му за хумор. Господи, тя беше толкова красива, когато очите пръскаха гневни пламъци. Като че ли златистите петънца в зениците й се разгаряха и така се сливаха с цвета на косата й. Изведнъж през ума му мина мисълта, че тя действително е в неговия дом, в неговата спалня, където си я беше представял безброй пъти, без да може да измисли начин да я доведе.
Усмивката на устните му я разгневи още повече. Скъпа, ти сама дойде в леговището ми, продължаваше да си мисли той, сега си моя. А на нея каза:
— Нещо за пиене?
— Не се прави на светец — каза тя и сръбна една голяма глътка от брендито, което той й предложи.
— Е? — подкани я той. Тя продължаваше да го гледа студено.
— Свързано е с дядо ми и с обещанието, което му дадох, да се омъжа веднага след смъртта му.
— Зная това — спокойно каза Антъни. — А сега ми кажи защо е искал да му дадеш това обещание.
— Много добре — сряза го тя. — Имам един далечен братовчед, който иска да се ожени за мен на всяка цена.
— И?
— Не просто иска, а има намерение да го направи независимо от моето желание. Разбираш ли сега? Ако
