дом. Това, че не забелязах никой, не означава, че няма такъв човек. Ние трябва да го заблудим и да се молим да е сам. Ако тръгнем по едно и също време, но в различни посоки, той няма да знае кого да следва.
— Но къде ще отидем?
Най-накрая Розалин се усмихна:
— Ще се върнем в Силвърли. Той няма да има възможност да ни проследи до там.
— Откъде знаеш?
— Джорди се е опитал да ме отвлече онзи ден на улицата. Той е знаел къде се намирам. Но очевидно сутринта, когато тръгнах за Силвърли, къщата не е била под наблюдение. И когато е разбрал, че съм заминала, той е изпратил хора във всички посоки. Но са изгубили следата, след като ние напуснахме странноприемницата. Докато избягваме обществени места и никой не ни преследва, ще бъдем в безопасност.
— Но това не решава въпроса, скъпо момиче. Ти все още не си омъжена и няма да бъдеш в безопасност, докато не го направиш.
— Зная и затова ще поканя всички господа да дойдат там, аз ще им направя предложение. Ако всичко върви добре, може да се омъжа в Силвърли, стига Рийгън да няма нищо против.
Нети повдигна едната си вежда.
— В такъв случай ти си решила за кого ще се омъжиш?
— Докато стигна там, ще знам кого искам. — Розалин заобиколи точния отговор. Това беше единственото нещо, в което все още се съмняваше. — В момента най-важното нещо е да не оставяме никакви следи и Джорди да не ни последва. Аз вече изпратих един от прислугата да ни наеме карета.
— А какво ще кажеш за Брут? — попита Нети и изгледа препълнения гардероб на Розалин. — И кво ше правим с твоите дрехи? Нямаме време да опаковаме.
— Трябва да останат тук до венчавката ми. И двете ще вземем само някои неща. Убедена съм, че Рийгън има сръчна шивачка, която ще ушие каквото ми е необходимо. Остава само да напиша една бележка на Франсиз и тръгваме. Къде всъщност е тя?
Нети изсумтя:
— След като полудя от тревога по теб, се сети, че едно от момичетата има брат, който познава някакъв човек, който би могъл да я свърже с такива, които издирват изчезнали хора по-бързо от властите…
— Властите? — мисълта за евентуален скандал я ужаси. Мислеше, че е избегнала тази опасност. — Дявол да го вземе, тя не ме е обявила за издирване, нали?
Нети бързо поклати глава.
— Щеше да го направи. Беше много разтревожена. Но в същото време знаеше, че това не бива да излиза наяве. Дори да не си опозорена, ще тръгнат приказки и ще бъде трудно да си намериш почтен съпруг. Затова прие предложението на момичето и дори настоя сама да отиде и наеме хора.
Розалин се намръщи.
— Все пак голяма част от прислугата знаят…
— О, това не трябва да те притеснява, миличка. Хората на госпожа Франсиз са добри. Но за да бъдеш в безопасност, трябва да поприказвам с всеки от тях. Те няма да проронят и дума за напускането на къщата.
Розалин се усмихна:
— Някой ден трябва да ми кажеш с какво ги плашиш. Жалко, но сега няма време за разговори. Иди да опаковаш по няколко ката дрехи. Аз ще направя същото и ще се срещнем долу. Трябва да напуснем къщата по едно и също време. Ти, Нети, ще потеглиш на север. Когато се убедиш, че никой не те преследва, ще потеглиш към Хампшир. Аз ще тръгна на юг, а после ще се върна. Ако не пристигна скоро след теб, не се притеснявай. Ще пропътувам известно разстояние за по-голяма сигурност. Нямам намерение да попадам отново в лапите на Джорди. Следващия път той ще действа много по-обмислено.
Глава шестнадесета
Като че измина цяла вечност преди да се отвори входната врата. Розалин потропа настоятелно няколко пъти. Нервите й бяха на предел. Очакваше всеки момент да бъде сграбчена. Плашеше се дори от собствената си сянка. Стряскаше се всеки път, когато обръщаше глава да види дали старата карета още я чака и дали кочияшът я наблюдава. Не че щеше да й помогне кой знае колко, ако Джорди и наемниците му я открият.
Рискът, който беше поела, я изпълваше с безпокойство. Не трябваше да спира. Беше обещала на Нети да напусне Лондон по най-бързия начин. Но вместо това се отзова направо тук. Не се постара дори да заблуди евентуалния преследвач. Затова сърцето й биеше в ритъма на чукчето на вратата. Може би точно в този момент Джорди се приближава по-близо и по-близо, а тя чака тази проклета врата да се отвори.
Вратата се отвори и тя така стремително се втурна вътре, че почти събори онемелия от почуда иконом. Собственоръчно затвори вратата, облегна се на нея, изгледа с неприязън иконома, който я гледаше е двойна неприязън и отвращение.
Той пръв се съвзе. Придърпа жакета си, събирайки цялото си достойнство в този жест.
— Наистина, госпожице…
Тя го прекъсна нетърпеливо, без да се замисля, че засилва лошото впечатление:
— Ох, човече, не ми се гневи! Съжалявам, че се вмъкнах така. Но положението е много сериозно. Трябва да говоря със сър Антъни.
— Не може да става и дума за това! — изрече икономът с презрение. — Тази вечер сър Антъни не приема.
— Да не би да не си е в къщи?
Още по-презрително икономът добави:
— В къщи е, но не приема. Госпожице, такива са нарежданията. Бихте ли била така любезна…
— Не! — извика тя, когато той посегна към дръжката на вратата, за да я отпрати. — Не ме ли чу, човече? Аз имам намерение да се срещна със сър Антъни!
Без да се трогне, той отвори вратата и се опита да я избута.
— Не правя изключения за никого.
Когато той посегна с ръка да я избута навън, тя го удари с чантата. Мъжът разгневено извика:
— Вижте какво!
— Ти, глупако — каза тя спокойно, но очите й проблясваха гневно. — Няма да помръдна оттук, докато не видя Антъни! Не съм поела риска да дойда, за да бъда изгонена. Така да знаеш. Сега просто му кажи, че една дама иска да го види. Веднага направи това, човече, иначе кълна се, че ще…
Добсън се обърна преди тя да довърши. Сковано и умишлено бавно се заизкачва по стълбите. Наистина дама. През всички години на служба у сър Антъни никога не беше срещал такава жена. Дамите никога не винят човек за това, че си върши работата. Самата мисъл, че сър Антъни се е унижил дотолкова, че се е забъркал с такова нахално създание, го възмути.
Тя не можеше до го наблюдава от фоайето и Добсън имаше намерение да се върне при нея след известно време и се опита да я изгони. В края на краищата сър Антъни се беше прибрал в отвратително настроение, защото закъсняваше за семейната сбирка в къщата на брат му Едуард. Лорд Джеймс и младият господин Джереми вече бяха потеглили. Дори сър Антъни да възнамеряваше да приеме точно тази жена, той нямаше време. Особено за тази жена. В момента той се преобличаше и всеки момент щеше да слезе долу. Той не би имал желание да закъснява повече. Особено заради една такава нахална жена със съмнителна репутация. Ако беше друг ангажимент, може би не би имало такова голямо значение. Но семейството беше на първо място за сър Антъни. Винаги е било и винаги ще бъде.
И все пак… Добсън не можеше да се отърси от заплахата. Досега не беше срещал толкова настойчив посетител. Без да смята семейството на сър Антъни. Дали ще се разкрещи или ще го нападне, все лошо. О, нещастие. Може би все пак трябва да уведоми сър Антъни?
Получи твърде рязък отговор на почукването си. Добсън безшумно влезе в стаята. Беше достатъчно да погледне Уилис — камериерът на сър Антъни — за да разбере, че настроението на господаря не се е подобрило. Изражението на камериера беше напрегнато. Можеше да се предположи, че е изпитал острия
