сантиметра от лицето на другия.
Твърде късно разбра грешката си. Присвитите очи не бяха сини, а светлосиви. Дребният беше измъкнал нож от ръкава си.
В този миг Джеймс се намеси. Изби ножа от нежната ръка. Попадна сред дъжд от ритници и юмруци, които обаче бяха твърде слаби. Малкият негодник не беше по-силен от дете. Но Джеймс нямаше намерение да го остави просто така. Без никакво усилие го сграбчи и повдигна от земята. Едва сдържа изненадата си, когато усети меки женски гърди в ръката си.
Антъни ги наблюдаваше. Той се сепна, когато забеляза нежна брадичка, пухкави устни и дръзко малко носле. И въпреки че кепето се прихлупи още по-ниско, той не можа да сбърка отлично изваяните женски скули.
Повиши глас от изненада:
— Господи, той е жена.
Джеймс се ухили:
— Разбрах.
— Сега разбрахте, нещастни глупаци такива! — изсумтя момичето. Мъжете наоколо бяха чули разговора и гледаха в тях. — Мак, направи нещо!
И Мак направи нещо. Насочи юмрук към Антъни. Той бързо се овладя и отказа да се бие, макар че имаше нужда от отдушник за напрежението си. Улови юмрука му.
— Няма нужда, Макдонъл. Сгреших и се извинявам за това.
Макдонъл се обърка от лесно отблъснатия удар. Англичанинът не беше много по-едър от него, но въпреки това не можеше да освободи юмрука си от желязната хватка. А и да се освободи, не може да направи нищо срещу този мъж.
Шотландецът кимна благоразумно и Антъни го пусна. Но Джеймс все още държеше здраво другаря му. Вниманието му се насочи към тях.
— Ако знаеш кво е добро за теб, ше си вървиш веднага.
— Спокойно, Макдонъл — намеси се Антъни. — Той няма да й направи нищо лошо. Позволи ни да те придружим навън.
— Няма нужда…
— Огледай се наоколо. Мисля, че има нужда благодарение на грубата грешка на брат ми.
Той грабна момичето под мишница и се запъти към вратата. Протестите й замряха, когато здраво заклещи със силните си ръце гръдния й кош. И понеже Макдонъл не чу никакво оплакване от нейна страна, ги последва. Антъни хвърли няколко монети на масата, въпреки че поръчката им още не беше изпълнена и ги последва. Огледа помещението и видя прикованите в Джеймс и момичето погледи. Чудеше се колко ли време е престояла в кръчмата, преди да я разкрият. Това беше без значение. С тези плътно прилепнали панталони и твърде широк пуловер вероятно щеше да бъде пожелана от много мъже. Затова и Джеймс я беше хванал толкова здраво.
На Антъни му се струваше малко вероятно да се измъкна от един инцидент. Настигна другите. В този момент кръчмарката се появи изневиделица и със собственически жест спря Джеймс:
— Нали не си отиваш?
Вместо да я отблъсне, Джеймс я зашемети с ослепителна усмивка:
— Ще се върна по-късно, миличка.
Лицето й засия. Дори не си направи труда да погледне вързопа под мишницата му.
— Свършвам работа в два часа.
— Тогава до два.
— Няма ли да се окажем много в два часа? — прозвуча гласът на един як мускулест моряк, който внезапно пресече път на Джеймс към изхода.
С въздишка Антъни застана до брат си:
— Нали не мислиш да я оставиш и да се заемеш с този мъж.
— Съвсем не.
— И правилно.
— Стой надалеч от това, приятел — обърна се морякът към Антъни. — Този тук няма никакво право да се вмъква в кръчмата и да отмъква не една, а две от нашите момичета.
— Две! Този малък дрипльо ваш ли е? — Антъни посочи товара в ръцете на брат си.
Момичето беше повдигнало вълненото си кепе достатъчно, за да вижда наоколо и хвърляше убийствени погледи. Той реши да я подразни все пак:
— Негова ли си, скъпа?
Тя беше достатъчно умна, за да кимне отрицателно с глава, а и морякът беше грозен грубиян. Нямаше и сили за друг отговор, защото беше прекалено разгневена от начина, по който Джеймс се отнасяше с нея. Антъни не можеше да я обвинява. Може би хватката на брат му й причиняваше болка, а и положението, в което се намираше не беше никак завидно.
— Вярвам, че този отговор урежда нещата, нали така.
Това не беше въпрос. Антъни беше отегчен от цялата работа. Още повече, че вината беше изцяло негова.
— Бъди добро момче и се махни от пътя ни. Морякът не се помръдна.
— Той няма да излезе оттук с нея.
— О, по дяволите — уморено каза Антъни миг преди да стовари юмрук върху челюстта на моряка.
Мъжът се строполи в краката им. След кратко колебание негов другар се надигна и изръмжа нещо, но преди да завърши, рязък удар от страна на Антъни го върна обратно на мястото му с ръка върху разкървавения нос.
Антъни бавно се обърна с въпросителен поглед:
— Има ли други желаещи?
Макдонъл се хилеше зад него, осъзнавайки какъв късмет е имал, че се съгласи с англичанина и избегна схватката с него. Никой не помръдна. Вероятно всички бяха единодушни. Тези мъже можеха да различат умелия професионалист в бокса.
— Добра работа, братле — поздрави го Джеймс. — А сега да се махаме оттук.
Антъни ниско се поклони с дяволита усмивка:
— Само след теб, старче.
Излязоха и Джеймс пусна момичето на земята пред себе си. Сега тя за пръв път имаше възможност да го огледа подробно в светлината на уличния фенер. Без да се поколебае го изрита в пищяла и хукна надолу по улицата. Той изруга грубо, затича се след нея, но скоро спря, разбрал че е безсмислено. Момичето вече беше изчезнало в нощната тъмнина.
Обърна се и изруга отново. Макдонъл също беше изчезнал.
— Къде по дяволите изчезна шотландецът?
Антъни се смееше толкова силно, че не можа да го чуе.
— Моля?
Джеймс се усмихна накриво:
— Май шотландецът ни избяга?
Антъни се обърна.
— Благодарение на теб. Исках да го попитам защо името Камерън им направи такова впечатление.
— Стига толкова — рязко изсумтя Джеймс — как ще я намеря отново, след като не знам коя е?
— Да я намериш? — другият се разсмя отново. — Може би искаш отмъщение, братко? А в това време другата чака с нетърпение да се върнеш.
— Тя ме заинтригува — простичко отвърна Джеймс и сви рамене. — Но все пак си прав. Малката кръчмарка ще свърши работа.
Отново хвърли поглед към пустата улица и се отправи към чакащата карета.
Глава двадесет и пета
