— О, не се тревожи толкова. Аз не мисля да харча негови пари, след като имам толкова много свои.
— По-добре първо поговори с него, момиче. Някои съпрузи стават смешни в желанието си да плащат сметките на жените си. Бедата е в това, че от доста време сама вършиш всичко. Такава беше още преди горкият Дънкан, бог да го прости да се спомине. Сега ще трябва да се промениш, ако искаш да цари мир и спокойствие в семейството ти. — В този миг на вратата се почука. — Хайде, водата ти за къпане е готова. Бързаш ли да обядваш с мъжа си, или имаш време…
— Имам много време, Нети. Мисля, че Антъни излезе — Розалин се изчерви. — Още не се бях събудила напълно, когато той ми каза, че излиза. Спомена нещо за всекидневната си езда в парка и за още някои неща, които трябва да свърши. Не го очаквам преди вечеря, така че мога да прекарам целия ден в разглеждане на къщата и опознаване на прислугата. Освен това трябва да изпратя съобщение на Франсиз, за да я уведомя какво се е случило.
Понеже беше спала много малко предната нощ, Розалин смяташе, че тази работа е достатъчна за днес.
Час по-късно излезе от стаята на Антъни, сега тяхната стая. Беше облечена в бежова муселинена рокля, обсипана е жълти и розови пролетни цветя. И при двете си посещения в къщата не беше имала време да я разгледа. Сега се зае с това. Имаше нужда от помощта на Добсън. Тук живееха и други Малори, така че тя не можеше своеволно да влиза във всички стаи.
Къде ли са другите двама обитатели на къщата — братът на Антъни и синът му. Чудеше се дали съпругът й сега би признал Джереми Малори за свой син. Нямаше причина да отрича. Поне не пред нея. Беше много красив младеж. Човек би могъл да се гордее с него. Беше истинско копие на банда се Смешно е Антъни да отрича бащинството. Човек трябваше само да погледне Джереми, за да разбере кой е баща му.
Трябва да се сприятели с момчето. Не мислеше, че това ще бъде трудно. Колкото до Джеймс, нещата стояха по друг начин. Няма никаква причина да бъде любезна с него. Трябва ли да казва на Антъни, че веднъж Джеймс я е целувал? А може би той вече знае? Нали каза, че ревнува дори от брат си?
Тя се усмихна при спомена за странния разговор, който проведоха снощи. Не си спомняше точно как той успя да я убеди, че от него ще стане прекрасен съпруг. Не беше останало нищо от предишните й съмнения за развратниците и женкарите. Той ще й бъде верен. Тя чувстваше това и му вярваше с цялото си сърце. Тази увереност я караше да хвърчи от щастие. Нима би могла да мечтае за нещо по-хубаво от това да притежава изцяло и напълно Антъни Малори. Е, вярно, той все още не я обича, но и това ще стане. Трябва да стане!
— По дяволите, какво правиш тук?
Розалин спря на средата на стълбите и погледна отгоре. Джереми Малори беше спрял, вкаменен от почуда. Розалин реши да си поиграе. Беше ясно, че той все още не знае за женитбата им.
— Прекарах нощта тук. Не знаеш ли?
— Прекарала си нощта? — повтори той.
— Да. И мисля да остана тук.
— Но… но тук живеят само мъже.
— А не мислиш ли, че има достатъчно място и за една жена? Къщата има нужда от ръката на стопанка, не съм ли права?
— Права ли? — слисано повтори той и поклати глава. — Но това не е съвсем прилично. Ти си дама… знаеш какво имам предвид. Просто не е подходящо.
— Ами? Тогава трябва да говоря с баща ти. Той е този, който настоява да остана тук.
— Той? — Джереми почти се задуши. — По дяволите, сега вече чичо Тони ще ни изхвърли от къщата. Той ти беше хвърлил око в началото. Ще се пръсне от яд, като разбере какво се е случило.
— Джереми — сега вече тя реши да престане да се шегува. Не допускаше, че това ще го разстрои. — Не е нужно да се преструваш. Знам, че Антъни е твоят баща. Съжалявам, че те подразних. Тук съм, защото вчера се омъжих за баща ти. Той наистина е трябвало да ти каже.
Момчето отново се вкамени, но този път се съвзе по-скоро.
— Баща ми? Антъни ли имаш предвид? Ти си се омъжила за Антъни Малори?
— Не бъди толкова изненадан.
— Но… не вярвам. Тони да се ожени? Не би го направил.
— Защо пък не?
— Той просто не би го направил. Той е заклет ерген. Би могъл да притежава всички жени, които му дойдат на ум. Защо му е да се жени?
— Внимавай, малкия — Розалин се закани сериозно. — Малко остава да се обидя.
Бузите му пламнаха.
— Аз… аз моля за извинение, госпожице Чадуик. Аз не съм имал никакво намерение да ви обидя.
— Сега вече съм госпожа Малори. — Тя протегна ръка и му показа халката си. — Това се случи снощи в Силвърли. Братовчедка ти Рийгън ни стана свидетел. Трябва да повярваш. Нямам никаква причина да лъжа. Ако искаш питай баща си, когато се върне.
— И баща ми ли беше там?
Розалин въздъхна.
— Как можеше да не присъства на собствената си сватба?
— Не, аз имам предвид Джеймс. Наистина той е баща ми. Наистина.
Сега беше ред на Розалин да се изненада. Момчето говореше съвършено искрено, за да се усъмни в думите му.
— Но ти толкова много приличаш на Антъни!
— Знам — ухили се той. — Също и Реджи прилича на него. И Ейми, дъщерята на чичо Едуард. А леля ми Мелиса, майката на Реджи, е била същата като тях. Но аз никога не съм я виждал. Починала е, когато Реджи е била бебе. Всички останали Малори са руси. Само ние петимата приличаме на пра-пра баба Малори.
— О, разбирам, че имам да уча доста за това семейство. Вие сте толкова много.
— Значи той наистина се е оженил за теб? Наистина го с направил!
— Да, Джереми, наистина — тя се усмихна, слезе няколко стъпала надолу и го хвана за ръцете — Хайде, ела да ти разкажа. Знаеш ли, Джеймс, баща ти, ни видя снощи, докато Антъни ме пренасяше през прага. Ти не си единственият изненадан. Да беше видял лицето му!
— Обзалагам се, че е изглеждал като гръмнат! — Той се разсмя дълбоко. Тя го последва.
Глава двадесет и четвърта
Антъни и Джеймс влязоха в поредната кръчма. Огледаха претъпкания салон. Поредната проверка в поредното заведение този следобед. Присъстващите ги оглеждаха един по един, по-бутваха се помежду си и наставаше тишина. Тежка като дим тишина тегнеше над издрасканите захабени маси.
Пристанищната измет не се отнасяше твърде благосклонно към благородниците, които навлизат в тяхна територия. Винаги се намираше някой разгневен несретник, готов да се сбие с когото му падне. Би било страхотен завършек на вечерта за тези изтерзани мъже да изкарат яда си на тези богати и лъскави господа, които си мислят, че е в правото им да ги експлоатират. Колко хубаво — да избършеш пода с пребитото тяло на някой богаташ, а след това да го изхвърлиш на улицата полумъртъв. Понякога и мъртъв.
Но ръстът на тези двама аристократи всяваше респект. Те не изглеждаха като някои контета, които смятат посещението на подобни кръчми на пияна глава за лудория, а на сутринта, вече изтрезнели, ги презираха. Не, тези двамата очевидно са от друго тесто. Респектът, който излъчваха, проникваше дори у най-притъпения от алкохола разсъдък. Който дори за миг си е помислил да се спречка с тях, променяше решението си и продължаваше да си пие, твърдо решен да не обръща никакво внимание точно на тези двамата.
Тишината продължи съвсем малко. Този път на Антъни дори не му направи впечатление. Беше уморен, унил. Може би малко опиянен. Бяха посетили десетина кръчми и навсякъде поръчваха по нещо за пиене. Сядаха и питаха кръчмарите. Джеймс забелязваше отношението на околните и за пореден път съжали, че не е облякъл подходящи дрехи. Обикновено облеклото говори за положението на човека в обществото. Те двамата определено изглеждаха не на място тук. Но как биха могли да предположат, че ще се наложи цял
