остави в къщи и посети някоя от многото си жени. И какво би могла да каже тя? Беше й казал, че тя се опитва да го отдалечи от дома преди още той да е влязъл в него.
Антъни чу въздишката на жена си и се зачуди какви ли мисли витаят в главата й. Вероятно измисляше нови начини как да го отдалечи от себе си. Беше смешно, наистина смешно, но преди не се замисляше много. За пръв път в живота си имаше съпруга, а тя не желаеше да бъде повече от любовница. Дори не предявяваше никакви претенции. Никакви ли чувства не изпитваше към него? Сигурно, след като го подтикваше към чужда постеля. Ако искаше да води такъв живот, би останал ерген.
Внезапно се чу изстрел и каретата спря. Розалин се изправи рязко и разтърка очи. Чу как Антъни ругае.
— Пристигнахме ли? — попита тя объркана. Мъчеше се да различи нещо навън, но тъмнината беше непрогледна.
— Не съвсем, скъпа моя.
— Тогава…
— Струва ми се, че ще ни ограбват.
Тя го погледна притеснено.
— Разбойници ли? Защо тогава просто седим тук? Нищо ли няма да направиш?
— Миличка, това е Англия и такива неща се случват много често. Приемаме ги като благотворителност. Нито един разумен човек не би тръгнал посред нощ по тези пътища, ако носи някакви скъпоценности. Просто ще изпразним джобовете си и ще си продължим пътя спокойно. Това ще ни отнеме съвсем малко време.
Тя го изгледа ужасено.
— Просто така? А какво ще стане ако не искам да ме ограбват?
Той въздъхна.
— Предполагам, че ти се случва за пръв път?
— Разбира се. Учудена съм, че стоиш така спокойно, без да направиш нищо.
— А ти какво предлагаш, след като нямам дори оръжие?
— Аз имам.
Той я хвана за ръката, посягаща към скрития в обувката и нож.
— Не си и помисляй за това! — предупреди я.
— Но…
— Не!
Тя седна. Гледаше го разярено.
— Това е прекрасно. Съпругът не желае да защити младоженката от бандити.
— Е, Розалин — нетърпеливо отвърна той — става въпрос само за няколко паунда и дрънкулки.
— Всичките ми бижута са в куфара ми. Това е цяло състояние.
Той я погледна равнодушно, после видя чантата й на отсрещната седалка. Това беше същата онази чанта, която беше оставена нехайно в наета карета предната вечер. Изръмжа ядосано:
— Дявол те взел! Ти пренасяш цяло състояние в тази карета!
Той бързо огледа купето. Не остана никак доволен. Замислено спря поглед на Розалин:
— Отметни назад наметалото и открий раменете си. Даа. — Дълбоко изрязано деколте разкри горната част на повдигнатите й гърди. Все пак беше доста скромно в сравнение с това, което носеха други жени на нейната възраст. — Поиздърпай малко надолу деколтето си…
— Антъни!
— Не е време да се правиш на свенлива — той се намръщи. — Теб може да не те е грижа колко жени ще видят голото му тяло, но аз не съм склонен чужди мъже да гледат твоите прелести.
— И аз искам да помогна — отвърна тя раздразнено. — Той я подсети за брачната сделка, която тя настояваше да сключат.
— Похвално. Но мъжът трябва да те гледа и влюбено, а не мъжествеността му само да пълни бричовете.
— Мъжествеността му да пълни бричовете! Какво говориш?
Най-накрая той се усмихна.
— Ще бъда очарован да ти покажа какво означава друг път.
Антъни би добавил и още нещо, но в този миг разбойникът отвори вратата и пъхна главата си в купето. Розалин се стресна. Едно е да мислиш, че ще бъдеш ограбен, друго да се срещнеш лице в лице с истински бандит.
Каретата беше достатъчно висока, така че виждаха тялото му само от кръста нагоре. Беше едър, с широки мускулести рамене. Носеше прекалено тясно сако. Косата му бе тъмна и рядка. Голямата му глава беше завързана с мръсен шал. Дебели пръсти стискаха стар ръждясал пистолет. Беше го насочил точно срещу Антъни.
Розалин гледаше втренчено пистолета. Сърцето й започна лудо да бие. Не така си го беше представяла… Е, всъщност не си беше представяла нищо подобно. Не познаваше лично нито един разбойник. Откъде можеше да знае колко е опасно. Искаше Антъни да се противопостави. Ако му се случеше нещо, тя щеше да е виновна. И то само заради някакви си бижута. А можеше да си купи колкото си иска.
Погледна мъжа си. Чудеше се как да му каже да не мисли за скъпоценностите й.
— Дор вечер господарю — гласът на разбойника беше приглушен от шала. — Вий си стойте тук и чакайте. Ше стане напечено, ако се мъчите да викате за помощ. Аз ше си взема квото търся.
Точно в този миг мъжът забеляза Розалин в меката слаба светлина. Антъни използва изненадата му, сграбчи го за китката и я изви. Стовари юмрука си в лицето му.
Всичко стана толкова бързо. Розалин не успя дори да се уплаши. Крадецът беше изпуснал пистолета и се свлякъл с лице към пода. Антъни сложи крак на гърба му и го притисна.
— Бъди добро момиче, остани тук, докато аз проверя дали навън се навъртат други подобни.
Без да изчака отговора й той излезе, а разбойникът се измъкна от другата врата. Тя остана съвсем сама в празната карета. Беше онемяла от ужас. Никога досега не беше изпитвала такъв страх. Не за себе си, страхуваше се за Антъни. Мислеше, че няма да издържи в очакване на нови изстрели. За щастие той се върна съвсем скоро. Усмихваше се.
— Като гледам треперещия кочияш, и на него за пръв път му се случва подобно нещо. За щастие този глупак беше сам.
Тя избухна от облекчение:
— Защо трябваше да ме плашиш до смърт? Можеха да те убият.
Той повдигна вежди учудено.
— Мила моя, какво друго очакваш, след като ти самата по иска да направя нещо?
— Нямах предвид да се оставяш да те убият.
— Драго ми е да чуя това — сухо отвърна той. — Всичко вече приключи.
— Само не казвай…
Той я привлече в скута си и задуши думите й в силна и дълга целувка. Усмихна й се.
— Така е по-добре. Сега може да мислиш за нещо друго. Бъди сигурна, че по-късно ще продължим. — Постави я нежно на седалката до себе си и посегна към бутилката с шампанско. — Аз ще пийна още малко, а ти подремни.
— Като че ли бих могла — отвърна Розалин. Гневът й сякаш беше изчезнал.
— Скъпа, по-добре опитай. Обещавам ти, че по-късно няма да те оставя да спиш.
Тя не каза нищо. Изчака го да се облегне с чашата в ръка и се настани до него. Сърцето й отново заби спокойно. За бога, това беше нейната брачна нощ! Неща като тези не се случват през първата брачна нощ! Ядоса се, че се е уплашила толкова много.
— Следващия път не ми обръщай внимание и не се прави на герой. Бижутата ми не са толкова важни.
— Вероятно, но като твой съпруг аз ще трябва да ти купя нови, а не бих искал да влизам в разход.
— Значи ти все пак се ожени заради парите ми!
— Че за какво друго?
