Тонът му беше изпълнен със сарказъм. Очите му бяха вперени в дълбокото й деколте, което все още не беше повдигнала. Почти я накара да се разсмее.
— За какво друго, наистина?
Този мъж винаги е бил развратник. Тя го знаеше. Знаеше също, че няма никаква надежда да го промени.
Въздъхна. Помисли си, че ако се беше оженил заради парите й, щеше да бъде приятно изненадан. Според брачния договор щеше да получи значително състояние. И макар че той очевидно беше доста заможен и не се налагаше да работи за прехраната си, все пак като четвърти син може би не бе достатъчно богат, за да се отнесе пренебрежително към нейното състояние.
Тя трябва да му го каже. Но няма да е точно сега. Вълненията от нощното приключение я бяха изтощили. Скоро заспа дълбоко.
Глава двадесет и втора
Антъни я събуди с леко разтърсване. Точно излизаха от Кингз Роуд и тръгваха по Грозвенор Плейз. Приближаваха Пикадили, където се намираше градската му къща оттатък Грийн Парк. Надяваше се, че Джеймс е излязъл някъде, а Джереми си е легнал. Беше толкова късно, че последното нещо, което би желал е да дава обяснения. Освен това през целия път си мислеше какво го очаква в спалнята. Единствено срещата с разбойника промени посоката на мислите му.
Розалин като че ли не се вълнуваше изобщо. След срещата с разбойника беше спала здраво. Не можеше да осъзнае, че най-накрая са си у дома. Едва се събуди. Мислите за брачната нощ и за новия съпруг бяха далеч от нея. Някой продължаваше да я разтърсва. Антъни се обърка. Тя измърмори раздразнено, плесна го по ръката и продължи да спи. Обикновено жените не спяха в негово присъствие. Беше й предложил да подремне и се освежи, но не и да проспи цялата нощ!
Опита още веднъж.
— Хайде, момичето ми. Забрави ли какъв ден е?
— М-м-м?
— Дали все още си спомнящ сватбените камбани? Или съпруга, който смята да те облече в нещо тънко и възбуждащо, в което да радваш окото му?
Тя се прозя, седна и премигна няколко пъти с очи, за да прогони съня. Приличаше на току-що събудено дете.
— Не нося такива дрехи.
Той се усмихна вътрешно. Най-после умът й проработи, но доста бавно, за да разбере, че той просто я дразни.
— Не се притеснявай, мила. Тази сутрин изпратих за нещата ти.
Това наистина я разсъни.
— О, не! Глупаво е, та ти все още не знаеше дали ще поискам да се омъжа за теб. Може би Джорди е продължил преследването ми.
Антъни наистина се надяваше да е станало така. Затова беше изпратил да вземат дрехите й. В случай на добър късмет, изпратен от него мъж щеше да проследи вероятните „преследвачи“ и още утре щеше да му даде адреса им. Но не й каза нищо, само се усмихна.
— Знам, че не ставаш булка всеки ден, скъпа. Но ми се иска да не забравяш нито мен, нито новото си семейно положение. Сега си омъжена и колкото по-скоро братовчед ти узнае това толкова по-скоро ще престане да те безпокои.
На устните и разцъфна колеблива усмивка на задоволство и възхита.
— Истина е, нали? Така бях свикнала да се крия от Джорди, че ще ми трябва доста време да повярвам в това. Направихме го и вече съм свободна.
— Не съвсем свободна, скъпа. Не искам да кажа… Знам — той пощипа брадичката й, — че ти сега си моя и аз вече разбирам какъв досаден съпруг мога да бъда.
Това изявление беше абсурдно. Но Розалин знаеше, че той се шегува. Ако някога е гледал на този проблем сериозно, тя вероятно би се уплашила.
Попита го:
— Защо настоя да се върнем в Лондон тази нощ?
В очите му проблеснаха весели пламъчета.
— Булките са доста неспокойни през първата брачна нощ Мислех, че ще се чувстваш по-спокойна в леглото, което вече познаваш.
Тя се изчерви и прошепна:
— Предполагам, че аз съм те помолила за това?
— Ти.
— Но ти спомена за някакъв шум.
— Така ли? Забрави го. Ние ще бъдем тихи като мишки.
Той отново я дразнеше. Не беше сигурна, че това й харесва точно сега. Не беше убедена, че ще свикне с него, нито с подмятанията му за правенето на любов. Но тази нощ…
Тя се прозя отново, Антъни се ухили, а каретата спря.
— Най-накрая — каза той и скочи долу, без да дочака кочияшът да спусне стъпалото. — Хайде, мила, ще те пренеса през прага.
Тя го хвана за ръка и слезе от каретата.
— Не е необходимо…
— Позволи ми да изиграя добре ролята си — каза той и я пое в ръцете си. — В крайна сметка трябва да има някаква причина, от която е тръгнал този странен обичай. Може би за да не може булката да избяга.
— Какви глупости! — тя се усмихна и обви с ръка врата му. — По-скоро някои булки са припадали на прага и е трябвало някак да ги внесат. Затова са измислили този обичай.
— Само някои — подразни я той. — Уверявам те, че незнанието за брачните отношения е по- разпространената версия. Майките не събират сили да обсъждат тези въпроси с дъщерите си. Срамота, това усложнява положението на бедните младоженци. Съпрузите трябва да успокояват нервните си булки точно когато им предстои да ги обезчестят.
— Антъни — извика тя, макар че едва издържаше да не се разсмее на красноречивата му усмивка. — Трябва ли да говориш такива неща? Освен това някои булки нямат майки, които да ги просвещават.
— Разговорът започва да става личен — той протегна ръка към чукчето на вратата и нежно я погледна. — Ти не беше изплашена, нали скъпа?
— Ти дори не ми остави време за това — каза тя и отново се изчерви.
— А сега, когато знаеш за какво става въпрос?
— Ами мисля, че ще припадна.
Той избухна в смях. В този миг вратата се отвори и Добсън стоически скри неодобрението, с което ги посрещаше.
Розалин беше малко разочарована от това, че икономът стои невъзмутим. Сякаш всеки ден виждаше господаря си пред вратата с жена в ръцете. Но след миг изражението му се промени. Това беше физиономия на безкрайна почуда. Тя скри усмивката си зад гърба на Антъни.
Докато наблюдаваше иконома, не можа да забележи как Джеймс Малори влиза в хола с чаша в ръка. Дори да беше изненадан, той не го показа. Гласът, който привлече вниманието й, също беше безизразен:
— Не мисля, че се налага да ставам свидетел на такова нещо.
— Надявах се, че няма да станеш — каза Антъни и продължи да изкачва стълбите. — Но тъй като си, трябва да ти кажа, че ние се оженихме.
— Какво, по дяволите, приказваш?
— Това е самата истина — изсмя се Розалин, доволна от реакцията му повече от тази на Добсън. — Нали не мислиш, че бих позволила просто така някой да ме пренася през прага?
Антъни се спря за миг. Беше доста учуден, че е успял да смути точно този си брат.
