Той поклати глава. За какво ли му беше тази рицарска постъпка?
Внимателно я покри със завивките и стана от леглото. Та бавно и блажено се протегна и въздъхна. Усмихна й се. Господи, тя беше толкова красива и привлекателна. Всеки мъж би изпитал болезненото желание да опознае и най-скритата частица от тялото й. Той също искаше да го направи. Облече халата си, подреди дрехите й и тихо напусна стаята. Трябваше да освободи кочияша, който я чакаше. Предстояха куп приготовления — тази жена трябваше да остане тук.
Глава деветнадесета
Розалин усети нежно гъделичкане и се събуди. Антъни се беше надвесил над нея и галеше бузите й с една роза. Тя отвори очи. Погледна розовия цвят. В първия момент беше много озадачена. После го видя да се усмихва.
— Добро утро, скъпа моя. Ти знаеш колко е добро. Слънцето е решило да грее в чест на нашата сватба.
Розалин изстена, обърна се и зарови глава във възглавницата. Не искаше да погледне деня с всички последици от поведението си. По дяволите, какво направи! Може би Нети я чака в Силвърли обезумяла от безпокойство. Може би си мисли, че хитростта им не е успяла и тя се намира отново в ръцете на Джорди. Ами кочияшът й! Как можа да го забрави цяла нощ! Вярно, беше му платила доста добре, но не достатъчно. Вероятно той си е тръгнал с куфарите й. А в тях бяха всичките й бижута и важни документи, сред които и брачният договор. По дяволите брендито, което беше изпила.
Тя разсъждаваше върху последствията от безумството си, когато усети ръката на Антъни да се плъзга по гърба й заедно с доволния му смях.
— Ако наистина искаш да останеш в леглото…
— Махни се оттук — промърмори тя, забила глава във възглавницата. Беше много ядосана на себе си. Усети влудяващия му допир въпреки лошото си настроение. Тя се чувстваше толкова нещастна, а той беше бодър и весел.
— Не виждам какъв е проблемът — каза той. — Аз поех тази досадна работа и сега си напълно компрометирана, скъпа.
Тя се обърна към него.
— По дяволите, не почувствах никаква болка. Само…
Той се разсмя на червенината по бузите й.
— Претендирам да съм един от опитните мъже. Но наистина не съм предполагал, че съм чак толкова сръчен. Усетих как отнемам девствеността ти. — Усмивката му беше влудяваща. — Мислиш ли, че не съм успял да го направя?
— О, млъкни и ме остави да помисля.
— Какво има за мислене? Докато ти прекара нощта в сладък сън, аз получих специално разрешение да се венчаем веднага, без да ходим в Гретна Грийн. Досега никога не съм осъзнавал колко е полезно да държиш в ръцете си влиятелните мъже.
Той беше толкова горд със себе си, че й се прииска да го удари.
— Никога не съм казвала, че ще се омъжа за теб.
— Не си. Но ще го направиш.
Той отиде до вратата, отвори я и покани иконома в стаята. Тя добре си спомняше този мъж.
— Госпожица Чадуик би желала дрехите си и закуска, Добсън. Нали си гладна, мила? Аз изпитвам зверски глад след такава нощ.
Възглавницата полетя от леглото и го удари по лицето. Той едва задуши смеха си, виждайки изражението на иконома.
— Това е всичко, Добсън.
— Да, сър. Разбира се, сър. Много добре, сър.
Бедният объркан човек. Той бавно напусна стаята. Когато се скри, Розалин отправи гневен поглед към Антъни.
— Ти, проклет звяр такъв! Свиня със свиня! Защо трябваше да му казваш името ми?
Той сви рамене. Не показа никакво угризение от преднамерената си постъпка.
— Добсън не би и помислил да разпространява слухове за бъдещата госпожа Малори. Освен това… — той не довърши мисълта си. Не беше необходимо да изрича последствията от новото й положение.
— Забравяш, че репутацията ми тук изобщо не ме вълнува.
— Това изобщо не е вярно — уверено отвърна той. — Напротив. Ти просто не можеш да степенуваш нещата по важност.
Беше прав, но какво от това. Тя се опита да го опровергае.
— Чудя се защо мъж като теб ще иска да се ожени така изведнъж. От богатството ми ли се интересуваш?
— Как можа да ти хрумне такова нещо?
Той изглеждаше толкова изненадан, че тя се засрами. Отвърна само:
— Ти си четвърти син.
— Да. Но ти забравяш, че вече знам за необичайния ти брачен договор и съм съгласен да го подпиша. Забравяш и факта, че снощи се любихме, Розалин. Може би в този момент носиш детето ми.
Тя отвърна поглед. Хапеше долната си устна. Да, наистина се бяха любили. Беше възможно да носи детето му. Трябваше да потисне удоволствието, което я обземаше при тази мисъл.
— В такъв случай какво ще получиш от такъв брак?
Той се приближи до леглото, измъкна една сламка от косата й, разгледа я и простичко каза:
— Теб.
Сърцето й подскочи от радост. Звучеше прекрасно. Тя забрави всички възражения. Но въпреки това не можеше да го направи.
Въздъхна раздразнено.
— Не мога да разсъждавам когато едва съм се събудила. А и снощи не ми остави никакво време за размисъл.
— Ти беше тази, която тръпнеше от желание, любима. Аз просто се опитвах да ти доставя наслада.
Трябваше ли да изтъква всички тези ужасни неща?
— Нуждая се от време за размисъл.
— Колко време?
— Бях тръгнала за Силвърли. Прислужничката ми вече е там и ме чака. Ако ми дадеш малко време, днес следобед ще ти отговоря. Но трябва да ти кажа, Антъни, че никак не се виждам твоя съпруга.
Тя изведнъж се усети в обятията му. Той рязко я повдигна и я целуна така, че я побиха тръпки.
— Не се ли виждаш моя съпруга?
Тя се дръпна толкова силно, че той се принуди да я постави на леглото.
— С това само доказваш, че ми пречиш да разсъждавам когато си наблизо. Затова трябва да замина. Само трябва да ми дадеш дрехите. Какво, по дяволите, те накара да ги скриеш?
— Просто трябваше да бъда сигурен, че когато се върна с разрешението за брак, ти ще бъдеш още тук.
— Ти… ти спа ли с мен?
Той забеляза колебанието й и се разсмя.
— Мила моя, аз те любих. Не може да се говори просто за спане, не мислиш ли така?
Тя реши да не добавя нищо. Съжаляваше, че е подхванала този разговор.
— Дрехите ми, Антъни.
— Добсън ще ги донесе. Куфарът ти е в гардеробната ми. Ако се нуждаеш от нещо, можеш да го вземеш оттам.
Тя сбърчи вежди.
— Ти си го взел? Слава богу.
— Само не казвай, че си толкова небрежна, та да оставиш нещо ценно в наета карета.
— Бях твърде разстроена — каза тя остро, за да се защити. — А след това се разстроих допълнително,
