ако си спомняш.
— По-добре иди да видиш дали нещо не липсва.
— Притеснявам се за брачния договор. Ще отнеме много време да се напише нов.
— А? — Антъни се усмихна и кобалтовите му очи заблестяха насмешливо. — Прочутият договор. Можеш да ми го оставиш, за да се запозная е него.
— И да ти дам възможност да го унищожиш? Не.
— Скъпо мое момиче, трябва да се постараеш да ми се довериш поне малко. Това ще помогне за създаване на една по-здрава връзка.
Тя упорито отказа да отговори и той въздъхна:
— Много добре. Прави каквото искаш — каза и добави за да подчертае резултата от собственото си недоверие: — Нали ще бъдеш в Силвърли, когато дойда?
Розалин отново се изчерви.
— Да. Ти беше достатъчно мил, за да ми направиш предложение. Дължа ти отговор и ще го получиш. Но трябва да приемеш решението ми, каквото и да е то.
Той с усмивка напусна стаята. Истината беше, че той й вярваше точно толкова, колкото тя на него. Щеше да изпрати някой придружител, за да се увери, че няма да потегли направо за Шотландия. Нуждаеше се от някой, който да държи Уортън далеч от Силвърли, докато тя е там. Не трябваше да допуска нова среща. Беше очернил младежа с набързо скроена плитка лъжа.
А колкото до нейния отговор, това изобщо не го безпокоеше. Братовчед й нямаше да бъде единственият, който щеше да узнае, че са свързани по един или друг начин.
Глава двадесета
— Не мога да повярвам, че моят вуйчо Тони ти е предложил да се омъжиш за него!
— Знам какво имаш предвид — каза Розалин. Рийгън я гледаше озадачено, с широко отворени очи. — На мен самата ми е трудно да повярвам.
— Толкова внезапно… Е, разбира се, той е запознат с обстоятелствата около теб. Ако е решил да те има, ще го направи внезапно, нали така. О, това е страхотно. Вуйчо Джейсън направо ще припадне. Всъщност това се отнася за цялото семейство. Знаеш ли, никога не сме мислили, че ще го направи. О, това просто е прекрасно.
Можеше да се поспори по въпроса дали това е прекрасно или не. Розалин се усмихна. Не искаше да помрачи възторга на Рийгън. По пътя към Силвърли беше взела решението си. За щастие успя поне да си отдъхне. Най-напред я нападна Нети, и то заслужено. Наду й главата с упреци за безразсъдността й. И понеже беше посочила отвличането и трудното бягство като причина за гостуването им в Силвърли, Рийгън трябваше да чуе цялата история в подробности.
Розалин трябваше да се примири с факта, че съвсем скоро Антъни ще бъде тук, за да получи отговор на предложението си. На Рийгън през ум не й минаваше да попита какъв ще бъде отговорът. Беше съвсем естествено да бъде „да“. Тя не можеше да си представи как ще откажат на толкова красив мъж като Антъни. Та той беше толкова чаровен, въпреки разпуснатия живот, който водеше досега.
Рийгън продължи ентусиазирано:
— Всички ще бъдат поканени на тържеството. Ако искаш, аз ще ги уведомя вместо теб. Убедена съм, че веднага след излизане на обявите за предстоящия брак, ще искаш да организираме тържеството.
— Никакви обяви няма да има, миличка. — Антъни беше влязъл в гостната без предупреждение. — Можеш да уведомиш семейството. Нямам нищо против предстоящите поздравления. Аз вече изпратих за свещеника. Поканих го на вечеря. След това ще се състои малка церемония. Това достатъчно бързо ли е за теб, Розалин?
Розалин не си го беше представяла по този начин. Не беше и предполагала, че ще я принуди да му даде своя отговор по такъв небрежен начин. Но той я гледаше право в очите в очакване на нейното съгласие или отказ. И ако тя го познаваше по-добре, би се заклела, че изглежда различно. Дали това не се дължеше на нервност? Беше ли възможно нейният отговор да има значение за него?
— Да, тези приготовления са достатъчни. Но първо ще трябва да обсъдим някои неща.
Антъни въздъхна облекчено. Широка усмивка разцъфтя на устните му.
— Разбира се. Ще ни извиниш ли, мила? — обърна се към Рийгън.
Реджи скочи и се хвърли на врата му.
— Да те извиня? По-скоро бих те набила. Ти никога не би издал чувствата си.
— И да разваля изненадата?
— О, Тони, прекрасно е! Нямам търпение да съобщя на Никълъс. Отивам веднага при него — тя се разсмя — преди да си ме изгонил.
Антъни й се усмихна обичливо.
— Няколкото „неща за обсъждане“ звучаха твърде сериозно.
— Надявам се освен своето, ще зачиташ и мнението на другите. — Гласът й прозвуча ледено.
Той отвърна дяволито:
— Не мисля, че съм такъв. Но все едно, в ръцете на подходяща жена мога и да се променя.
Тя не беше никак изненадана. Или поне не се издаде. Изражението й стана още по-строго.
— Седни, Антъни. Има някои неща, които трябва приемеш преди да се омъжа за теб.
— Ще боли ли? — попита той. Гледаше я как присвива очи и въздъхна. — Добре де, започни с най- лошото.
— Искам дете.
— Само едно ли?
По дяволите! Прииска й се да го замери с нещо. Не можеше ли поне веднъж да се държи сериозно!
— Истината е, че искам поне три. Но засега едно е достатъчно.
— Не мислиш ли, че това е добър повод да седна тук — и той се настани до нея на канапето. — Имаш ли някакви претенции относно пола? Имам предвид, че ако желаеш момичета, а имаме момчета, аз бих могъл да продължавам опитите си, докато изпълня желанието ти.
Въпреки че гласът му звучеше шеговито, той действително смяташе да го направи.
— Наистина ли нямаш нищо против да имаме деца?
— Скъпо момиче, какво те кара да мислиш, че бих имал нещо против? Създаването на поколение може да се превърне в любимо занимание.
Розалин се изчерви. Погледна здраво стиснатите си ръце. Чувстваше, че очите му се смеят на нейното объркване. Е, той все още не беше чул всичко.
Тя продължи, без да го гледа в очите:
— Радвам се, че приемаш нещата така разумно. Имам още едно условие, което трябва да приемеш. То не звучи твърде християнски. В случай, че твоята любовница… любовници…
Той хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.
— Не е необходимо — каза нежно той. — Един джентълмен винаги се отказва от любовниците си, когато се ожени.
— Не винаги.
— Може и да си права. Но в моя случай…
— Трябваше да ме оставиш да довърша, Антъни — гласът й отново стана остър и вирна упорито брадичка. — Аз не искам да те отказвам от всичко. Напротив, настоявам да запазиш любовниците си.
Той седна и поклати глава.
— Чувал съм за такива либерални съпруги. Но не мислиш ли, че малко преиграваш?
— Говоря сериозно.
— Върви по дяволите. — Той се намръщи. Беше разгневен не само от самото предложение, но и от сериозния й вид. — Ако си решила, че мога да се съглася на брак само в името на…
— Не, не, ти не ме разбра правилно. — Тя беше искрено изненадана от гнева му. Беше сигурна, че предложението й ще го очарова. — Как бих могла да искам дете, ако ще се женя единствено в името на…
— Как наистина! — сряза я той.
