Положението изглеждаше твърде лошо. Единственото нещо, което Розалин искаше от евентуалния си съпруг, бяха децата. Това беше единственото нещо, свързано с брака, което очакваше с нетърпение. Трябваше да има деца. Не много. Само две, или три, или четири… Беше твърдо решена на това. А и не можеше да чака повече. Не и на нейната възраст. Ако ще създава семейство, трябва да започне с това. Този въпрос трябваше да бъде решен от самото начало. Нямаше да позволи да има „може би“ или „ще видим“.
Реши, че е още рано да изличи от списъка си името на сър Артемъс. А и той не знаеше, че е в списъка на „възможните“ й съпрузи и затова не бе взел на сериозно интересът й към децата. Намерението на мъжа може да бъде променено. Това беше единственото, което тя знаеше за мъжете.
След танца той я заведе при приятелката й. Франсиз стоеше близо до масата с напитките и разговаряше с млада непозната жена. Оркестърът засвири валс и Розалин забеляза настойчивият лорд Брадли да се насочва към нея. Изстена с досада. Беше много настъпателен, но тя нямаше да позволи тромавите му крака да я смачкат.
— Какво не е наред сега? — попита я Франсиз, чула въздишката й.
— Нищо. О, всичко — отговори. — Няма да танцувам пак с този глупак Брадли — каза решително, без да обръща внимание на непознатата, на която все още не беше представена. — Кълна се, че няма. Аз ще се скрия и ти ще трябва да ме извиниш пред него. В противен случай ще припадна и това ще те постави в доста затруднено положение.
С доволна усмивка смигна на двете жени и се скри в тълпата. Остави ги да се оправят е настоятелния Брадли.
Бързо си проправи път към един от отворените френски прозорци, които водеха към терасата. Измъкна се навън, притисна се до стената и се огледа дали някой не я наблюдава. Пред нея се простираше прекрасна градина, обляна от лунната светлина. Слава богу, тя не забеляза никой наоколо. Извърна се и се наведе през вратата. Никой не я забелязваше. Остана доволна от успешното бягство. Видя лорд Брадли да се отдалечава от Франсиз с твърде разочарована физиономия.
Постъпката й беше срамна, но тя не изпита и най-малко угризение. Продължи да наблюдава лорда за да се убеди, че той няма да я потърси навън. Трябваше да намери друго място, където да се скрие. Представяше си се нелепо свита зад някоя цветна леха. Едва ли щеше да изглежда по-неловко, отколкото този момент. Хвърли нервен поглед назад, за да се убеди, че градината е все още безлюдна. Безлюдна, нали? Поне докъдето можеше да стигне погледът й. Известно време наблюдава лорд Брадли, докато го видя да кани друга дама на танц.
Розалин се изправи с въздишка и се поздрави, че засега е успяла да спаси краката си от огромните му стъпала. По-скоро да избяга в градината! Свежият въздух подейства като балсам на обърканите й мисли. Напоследък животът й беше станал прекалено сложен. Остави се да бъде изпълнена единствено от нежните звуци на валса, които долитаха от залата. Меката светлина на прозорците хвърляше правоъгълни сенки върху каменната тераса. Наоколо бяха разпръснати няколко маси със столове, но тя предвидливо ги отбягна.
Забеляза пейка под едно дърво, точно на ръба, където терасата се сливаше с ливадата. Поне й се стори, че това е пейка. Светлината едва достигаше дотам. Един ниско провиснал клон прикриваше къщата. Останалата част от градината беше тъмна. Лунната светлина не можеше да проникне през гъстите клони на дърветата. Отлично. Тя би могла да си качи краката на пейката и да остане невидима за присъстващите. Това би било чудесно разнообразие.
Розалин се затича към това неочаквано убежище. Пейката беше само на няколко стъпки и тя се надяваше никой да не забележи как се приближава до нея. Изведнъж се разтревожи, че няма да стигне незабелязано сянката. А просто искаше да си отдъхне. Не искаше да забележат умората й. Имаше намерение да си остане сама за миг и да се върне достатъчно скоро, за да не притеснява Франсиз.
Тя изпитваше нужда от тази пейка. Трябваше да се разтовари емоционално. Изведнъж замръзна. Това изобщо не се оказа подходящо убежище. Пейката, нейната пейка вече беше заета.
Стоеше безмълвна, обляна от светлината. Беше се втренчила в нещо, което бе приела за тъмна сянка. Пред очите й се открои мъжки крак, обут в черно. Някой беше стъпил на самата пейка, където тя искаше да отдъхне незабелязано. Вдигна очи и проследи сгънато, обгърнато с ръце коляно. Той беше полуседнал на облегалката в странна, но без съмнение удобна поза. Премести по-високо поглед. Ръцете му отпуснато почиваха на коляното, с длани обърнати надолу, с грациозни дълги пръсти. Тя успя да забележи тези детайли, понеже кожата беше светла и контрастираше с черния цвят на панталоните му. По-нагоре се разкриха отпуснати широки рамене и светла, хлабаво завързана вратовръзка. Най-накрая погледна лицето му, но въпреки близкото разстояние не можа да различи чертите му. Видя само сиво петно, заобиколено от гъста тъмна коса.
Мъжът беше изцяло в сянката. В тази сянка, където имаше намерение да се скрие тя самата! Тя не можеше да различи чертите му, но го видя — истински и мълчалив. В гърдите й се надигна желание за разправа. Без видима причина у нея напираше гняв. Почувства се излъгана. Знаеше, че той я вижда прекрасно на светлината, която идва от къщата и ясното лунно небе. Вероятно бе проследил всичките й действия. Беше я гледал как смешно наднича зад вратата на балната зала като дете, което играе на криеница. Не каза нищо, не помръдна. Просто я гледаше.
Усети как лицето й пламва от срам под погледа му. Разгневи се още по-силно. Мъжът стоеше безмълвен, сякаш все още невидим за нея. Ако беше изрекъл поне една дума, както подхожда на един джентълмен, това би я поуспокоило. Възпитаният мъж би казал нещо, да я убеди, че я вижда едва сега, дори ако това не беше вярно.
Тази гнетяща тишина породи у нея желание за бягство. Но тя не би го направила. Не и след като му беше позволила да я огледа, без тя дори да различи чертите му. Не можеше да си подстави в бъдеще да се запознава с нови мъже, а той мълчаливо да й се присмива отнякъде. Това щеше да прибави още една тревога към досегашните. Не, тя нямаше да допусне това. Трябваше да го накара да й се представи, дори да настоява за това или насила да го измъкне от сянката. Толкова беше ядосана! Думите не бяха необходими. В този момент от горния етаж на къщата плъзна светлина. Лъчът проникна под ъгъл през горните клони на дърветата и освети част от тялото му — ръцете, едно облечено в черно кадифе рамо и лицето му.
Изобщо не беше подготвена за такова нещо. Дъхът й секна. За миг остана безпаметна. Забрави всичко, дори името си.
Широка уста с арогантна усмивка, мъжествен овал и гордо изваян орлов нос. Смуглата кожа въпреки мургавината си контрастираше е гъста, абаносова коса, която се спускаше на пълни по челото му. Очите му — о, господ да пази невинните от тези очи! Те имаха най-най-чистото синьо, покрито от тежки клепачи, извити дълги черни мигли и категорично очертани вежди. Погледът му очароваше и хипнотизираше. Гледаше я преценяващо, смело, чувствено и топло, твърде топло.
Прималя, остана без дъх. Това я върна към действителността. Пое дълбоко въздух и издиша. Не беше справедливо. Ти разбра. Грамп я беше предупредил за това. Той беше един от тях. „Един“ от тези, които не трябва да среща. Но беше безмилостно красив за подобно решение.
Забрави предишното си раздразнение. Обзе я нова ярост. Изпита желание да го удари само затова, че изглежда точно така. Защо точно този мъж, единственият неподходящ за нея, накара дъхът й да спре?
— Гледате ме втренчено, сър! — как можа да изрече точно тези думи сред хаоса на мислите си.
— Знам — отвърна просто той и се усмихна по-широко.
Не каза, че тя го гледа по същия начин. Забавляваше се само да я наблюдава. Думите бяха излишни, въпреки че дрезгавият й глас милваше лицето му.
Антъни Малори беше очарован. Беше я забелязал още преди да излезе навън. Наблюдаваше Реджи до най-близкия прозорец, когато Розалин привлече погледа му. Не беше видял лицето й. Тя беше обърната с гръб, твърде елегантна в сатенената си рокля. Косата й, тази възхитителна червеникаво-златиста коса, веднага привлече вниманието му. Тя се скри в навалицата преди да я разгледа по-добре. С риск да бъде забелязан той се раздвижи, решен да види лицето й.
Тя излезе навън. Малори се отпусна, изпълнен с търпение. Светлината падаше зад гърба й и все още не можеше да различи ясно чертите й. Но и това щеше да стане.
Наблюдаваше лудориите й, когато се скри зад вратата. Наведе се да види какво става в салона и ясно очертаните й задни части го накараха да се усмихне. О, скъпа, просто не знаеш как без да искаш ми падаш в
