ръцете.
Засмя се почти на глас. Тя като че прочете мислите му. Изправи се, огледа терасата и отправи поглед към мястото, където седеше той. Антъни за миг помисли, че е разкрит. Девойката наистина го изненада, когато се запъти към него. Затича се към него. Попадна в ярко осветено петно и дъхът му секна — какви прекрасни черти? Изведнъж тя отново се скри в сянката, но се появи внезапно в светлото петно точно пред пейката. Спря се и го погледна почти толкова стреснато, колкото гледаше и той. Неговата изненада бързо се стопи, осъзнавайки, че тя не е тичала към него и изобщо не е подозирала, че той съществува. Сега вече тя знаеше.
Забавно беше да наблюдава чувствата, които бързо се сменяха върху изненадващо красивото лице. Шок, любопитство, срам, но в никакъв случай страх. Настойчивите й очи, изпъстрени със златисти точици, го разглеждаха оценяващо отдолу нагоре. Той се чудеше каква част от него може да види.
Вероятно не много. Той нямаше никакво намерение да й се разкрие. Поне засега.
От една страна беше учуден, че тя избяга на мига, нито припадна, нито направи нещо глупаво, както би направила някоя дебютантка, току-що прескочила бащиния праг. Не постъпи и така, както би постъпила някоя девойка аристократка при вида на странен, криещ се в сенките мъж. Търсеше несъзнателно обяснение за държанието й, различно от това на невинните момиченца, които той старателно избягваше. После установи с изненада, че тя не е толкова млада. Не е твърде млада дори и за него. Веднага застана нащрек. Ако досега я разглеждаше единствено като познавач на женската хубост, сега вече изпита желание да я докосне. След това се появи светлината и тя започна да го разглежда по нов, различен начин, очевидно с възхищение. Никога през живота си не се е чувствал толкова щастлив, че жена го намира за красив и вълнуващ.
Внезапно се почувства задължен да попита:
— С кого сте тук?
Розалин се стресна от гласа му. Много добре знаеше, че доброто възпитание изисква да си отиде след тези кратки думи. Не можеше да откъсне поглед от него. Не я беше грижа, че той я наблюдава и тя отвръща на погледа му.
— С кого съм тук ли?
— Да. На кого принадлежиш?
— На никого.
— Може би не се изразих правилно?
— О, не, отлично разбрах въпроса ви. Дядо ми наскоро почина. Аз живеех с него и сега нямам никого.
— Тогава вземи мен.
Тези думи, изречени внезапно и простичко, накараха сърцето й да затупти бързо. Не трябваше да допуска именно това. Естествено беше убедена, че той няма предвид това, което тя желае. Думите му имаха за цел единствено да я объркат. Какво можеше да очаква от мъж като него. Франсиз й беше казала, че те никога не са искрени, умеят и обичат да шокират е поведението си и така повишават славата си на безскрупулни и харесвани безделници.
Все пак влезе в тона му и го попита:
— Тогава бихте ли се оженил за мен?
— Да се оженя!
Смути се! Едва се сдържа да не се разсмее при ужаса, който се изписа на лицето му.
— Сър, аз не се шегувам. Обикновено не съм толкова настъпателна, но ако добре съм чула думите ви, въпросът ми е точно на място. Или не сте подходящ за съпруг?
— Не, за бога!
— О, не реагирайте толкова бурно — в гласа й едва се долавяше разочарование. — Не съм и помислила, че сте подходящ.
Разбра, че насреща си има достоен партньор и не остана особено доволен от себе си.
— Не убивай надеждите ми толкова скоро, мила. Само не ми казвай, че си готова да вземеш за съпруг кой да е.
— Да, но аз търся точно съпруг. Затова съм в Лондон.
— Но не всеки е подходящ за това.
— Моля?
Той й се усмихна отново и усмивката му имаше най-странното въздействие. Тя почувства, че колената й отмаляват.
— Нали не си омъжена? — той не питаше, просто изясняваше някои неща за себе си и за нея.
Наведе се напред, хвана ръката й и нежно я придърпа.
— Какво име подхожда на такава прелест?
Какво име? Пръстите му леко галеха нейните и цялото й същество се изпълни с тези ласки. Топло силно чувство. Настръхна. Краката й се удариха в пейката, но тя не почувства болка. Той я беше придърпал в сянката.
— Имаш име, нали — настояваше той. Чист мъжки аромат изпълни ноздрите й.
— Какво?
Той се разсмя. Изпита удоволствие от смущението й.
— Мое скъпо момиче, името ти. Всички ние трябва да имаме някакви имена, хубави или лоши. Аз например се казвам Антъни Малори. Близките ме наричат Тони. Кажи ми твоето име.
Тя затвори очи. Само така можеше да мисли.
— Роз… Розалин.
Той цъкна с език.
— Нищо чудно че искаш да се омъжиш, Роз-Розалин. Просто искаш да си смениш името.
Тя отвори очи. Усмивката му я заслепи. Защо я дразнеше? Беше хубаво, че той се държи свободно с нея. Останалите мъже, с които се бе запознала напоследък, бяха твърде заети с желанието да й правят добро впечатление, за да се държат естествено в нейно присъствие.
Розалин отвърна на усмивката му.
— Розалин Чадуик, ако трябва да бъдем точни.
— Трябва да пазиш това име, скъпа. Поне докато ме опознаеш по-добре. А колкото до това — сигурен съм, че ще го направим. Да ти кажа ли точно как?
Тя се разсмя. Този очарователен смях разтърси цялото му тяло.
— О, ти искаш да ме смутиш. Но няма да успееш. Прекалено съм стара за това. А и съм предупредена за мъже като теб.
— Като мен?
— Женкари.
— Съжалявам — той въздъхна престорено виновно.
— Майстор в прелъстяването.
— Надявам се да съм точно такъв.
Тя се разсмя отново. Това не беше глупаво кикотене, което дразни, а топли вълнуващи звуци, които го накараха да иска… Не би се осмелил… Не можеше да рискува и прогони такава жена. Можеше и да не е толкова невинна, но той все още не знаеше каква е.
Съдбовната светлина от горния етаж угасна внезапно. Обзе я паника. Нямаше значение, че компанията му й доставяше удоволствие. Нямаше значение и това, че тя се чувства добре и спокойно с него. Тъмнината ги обгърна, а той не криеше, че е развратник. Тя не можеше да допусне да бъде прелъстена.
— Трябва да вървя.
— Не още.
— Наистина трябва.
Тя се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Другата му ръка нежно погали бузата й. В този момент стомахът й се сви. Трябваше да го накара да разбере.
— Аз… аз ви благодаря, гос’дин Малори — без да осъзнава, тя говореше на шотландски диалект. Половината от съзнанието й беше заето с чувството от допира му, а другата половина се изпълваше със страх. — За миг ми накарахте да забравя притесненията си, но ни трябва да продължаваме. Нуждая се от
