Той се наведе и извади от единия си ботуш пистолет, а от другия — нож със зловещо проблясващо острие. Сега вече Ейми изпадна в същинска паника.
— Веднага ги остави!
— Никога — отговори Уорън.
— Американци! — възкликна тя. Тонът й не оставяше никакво съмнение в нейното не твърде високо мнение за тях в момента. — Нямам желание да попадна сред престрелка, докато ти се правиш на герой. А ако случайно те ранят, много е възможно да свърша някоя глупост — например, да тръгна да отмъщавам за теб. А нямам желание да бъда убита тази нощ, благодаря.
— Ти ще стоиш в каретата — бе всичко, което той каза в отговор.
— Няма.
— Ще стоиш.
— Обещавам ти, че няма. Ще бъда толкова близо до теб, че всеки куршум, изстрелян срещу твоето тяло, да може да улучи и мен. Това ли искаш, Уорън Андерсън?
— Триста дяволи, защо не проявиш здрав разум като една нормална жена и не се опиташ да се скриеш под седалката? Не бих имал нищо против дори да изпаднеш в истерия.
— Глупости — изсумтя тя. — Мъжете мразят истериите, а и в семейство Малори няма истерици.
Преди Уорън да успее да отговори, каретата спря, и то толкова рязко, че той за малко не се озова на пода. Пистолетът изхвръкна от ръката му и Ейми посегна да го сграбчи. Но Уорън я изпревари.
— И какво, ако смея да попитам, се канеше да правиш ти с него? — попита той.
— Щях да го хвърля през прозореца. — Възмутеното му възклицание ясно показа какво мислеше за тази идея, затова Ейми бързо добави: — Виж, ако оставиш оръжието, ще направя всичко, което поискаш.
По-късно щеше да измисли как да се измъкне от това обещание. Защото много добре знаеше какво ще поиска Уорън — никога повече да не я вижда. Той помисли върху предложението й за миг. Нямаше време за повече.
— Всичко? — Явно искаше да бъде сигурен.
Ейми кимна.
— Да.
— Много добре. — Уорън тикна ножа обратно в своя ботуш, но пистолета той затъкна на хълбока си, така че да бъде скрит под палтото, но същевременно да му е под ръка в случай на нужда. — И си вдигни проклетата качулка — сопна се той, очевидно не съвсем доволен от току-що сключената сделка. — Няма защо да демонстрираш красотата си.
Във всеки друг момент този скрит комплимент би я развълнувал, но сега тя просто се подчини. И тъкмо навреме. Вратата рязко се отвори и се показа дуло на пистолет, много по-голям и по-стар от този на Уорън.
— Излизайте! — беше единствената дума, произнесена от крадеца, чието лице бе покрито с шал; много повече говореше неговият пистолет, размахан нетърпеливо в знак, че трябва да побързат.
Уорън слезе пръв, без изобщо да бърза, проклетникът. Нещо повече, движенията му бяха прекалено бавни. Без съмнение се надяваше да намери повод, какъвто и да било повод, за да стреля. Типичното американско необмислено твърдоглавие. Но крадците явно нямаха намерение да му предоставят такъв повод. Те нито веднъж не го подканиха да побърза, така че той нямаше друг избор, освен да свали Ейми от каретата. По-точно имаше избор, но просто засега изпълняваше нейната молба и тя му беше признателна за това, особено след като видя, че разбойниците бяха четирима.
Двама явно бяха чакали каретата тук. Никой от тях не бе кой знае колко едър и забележителният ръст на Уорън вероятно ги беше разколебал. Но понеже всички размахваха оръжие в ръце, колебанието им не трая дълго.
— Няма защо да се мотаеш, господарю. Само дай парите и ти и твоята лейди можете да си ходите.
— А ако не поискам да ви ги дам? — грубо попита Уорън.
Вътре в себе си Ейми изпъшка. За миг се възцари мълчание, после първият мъж отвърна:
— Е, хайде, всички знаем какъв е отговорът, нали?
Думите му бяха последвани от кикот — идваше от останалите мъже. Този звук изобщо не се понрави на Ейми. Може би бе сгрешила, когато уверяваше Уорън, че няма да има проблеми. Ами ако в крайна сметка бяха извадили лошия късмет да попаднат на крадци, които не спазват правилата?
Тя веднага им хвърли своята чантичка, която вече бе свалила от кръста си. Един от мъжете се пресегна да я вземе и Ейми почти усети неговата усмивка, когато ръката му прецени тежестта.
— Много съм ви признателен, милейди — каза бандитът.
— Няма защо — отвърна учтиво тя.
— По дяволите — измърмори Уорън, възмутен от нейното поведение в момент като този.
Ейми бе не по-малко възмутена от неговото и му го показа с едно сръгване с лакът в ребрата. Вперил сърдит поглед в нея, Уорън пъхна ръце в джобовете си, за да извади монетите, които му бяха останали и да ги хвърли на крадците. Или по-точно — да замери неприятелите си с тях.
На Ейми отново й се дощя да го удари, но той още не беше свършил с предизвикателствата.
— Не съм предполагал, че ще попадна на някакви си смрадливи плъхове. Съжалявам, но това е всичко, което ще получите от мен.
Най-накрая ги бе раздразнил, поне главатаря им.
— Ако поискаме, можем да свалим и дрехите от гърба ти, господарю — предупреди той.
Друг крадец се обърна към Ейми.
— Какво прави благородна лейди като теб с един проклет янки?
— Замисля убийство — отговори тя и разбойниците избухнаха в смях. — Така че, ако ни извините, господа, ще се заема с това.
Без да дочака тяхното позволение, Ейми дръзко сграбчи Уорън за ръката и го повлече след себе си в посоката, от която бяха дошли.
За миг й се стори, че им се е разминало, но главатарят се провикна зад гърба й:
— Сигурна ли си, че нямаш някое и друго украшенийце да добавиш в касата, милейди?
Тя настръхна. Но уплахата и бе нищо в сравнение със свирепия гняв, който — Ейми почувства това — изпълни Уорън. Бездействието наистина го влудяваше. Очевидно не беше в неговия характер да отстъпва без бой, дори срещу четири пистолета, насочени в сърцето му.
Но характерът на Ейми бе доста по-миролюбив, затова преди Уорън да е в състояние да направи каквото и да било, тя извика:
— Не, нямам. А ако вие нямате достатъчно смелост да се разправяте с лордовете Малори от Хейвърстън, трябва да сте доволни и от това, което вече получихте.
Може и да не бяха чували за Хейвърстън, но само името Малори бе достатъчно известно, дори сред най-пропадналите жители на Лондон. Антъни Малори се бе погрижил за това в разгулните си години на разврат, комарджийство и многобройни утринни дуели.
Явно бе сполучила със заплахата, защото крадците не издадоха и звук повече. Но Ейми не спря да дърпа Уорън след себе си. Нямаше да може да диша спокойно, докато не се отдалечаха достатъчно от това място.
Сигурно бяха изминали повече от половин миля, преди той най-сетне да се обади:
— Можеш да престанеш да ми извиваш ръката, малката. Няма да се върна обратно.
— Най-после нещо смислено да излезе от неговата уста — измърмори Ейми на себе си.
— Моля?
— Нищо.
Тя го пусна, но продължи да върви пред него; всъщност почти тичаше в нетърпеливото си желание да се върне в града. По нейна преценка им оставаха няколко мили само до предградията, а докато стигнеха до дома й… Не искаше и да мисли за това. Не бе предвидила, че ще отсъства толкова дълго. Беше казала на Арти, че си ляга и се надяваше на никого да не му е хрумнало да я потърси. Но все пак трябваше да се промъкне в къщата, а колкото по-късно ставаше, толкова по-тих щеше да е домът и толкова по-лесно можеха да я чуят.
— Наоколо има много подходящи пръчки за бой. Да не би това да е причината най-сетне да млъкнеш? — долетя иззад гърба й, след като бяха извървели още около миля. Искаше й се да се надява, че това е
