някакъв закъснял проблясък на чувство за хумор, но се съмняваше.
— Прясно откъртената пръчка не върши работа — отбеляза тя, без да се извръща, за да види реакцията му. — Необходимо й е закаляване, каквото само времето…
— Една прясно откъртена пръчка ще свърши чудесна работа. Не се съмнявам в това.
Този път Ейми се обърна.
— Остави това, Уорън. Не съм направила нищо, с което да заслужа…
— Нима? Ако не беше ти, тялото ми нямаше все още… да изпитва нужда. Нямаше да ме ограбят. Нямаше да се намирам насред този ужасен път.
— Какво толкова? Ходенето си е чудесна тренировка; освен това ти не носеше много пари. А за другия ти проблем — знаеш, че можеш да го решиш… стига да не беше проклетият ти инат.
— Достатъчно.
Той свърна встрани от пътя, право към храстите, за които беше говорил. Ейми не чака да види как ще откъсне пръчката, а хукна с все сили напред.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
През тънката пелена на облаците се процеждаше сноп лунна светлина, така че пътят се виждаше и ровините и браздите, издълбани от колелетата на файтоните можеха лесно да бъдат избегнати. Освен това не бе валяло от три дни и пътят беше сух — нямаше опасност Ейми да се под хлъзне и да се озове насред някоя кална локва.
Единственото, от което се боеше, бе да не попадне в ръцете на тоя умопобъркан тип, който беше решил да си го изкара на нея за собственото си безсилие, и то чрез физическа разправа; за съжаление не такава, каквато би трябвало. Не можеше да му позволи това. По-късно Уорън щеше да съжалява, но Ейми имаше основание да подозира, че тя би съжалявала много повече, да не говорим за тялото й.
Беше сигурна, че този път ще спечели надбягването, защото нямаше кой да се изпречи на пътя й, за разлика от преди. Но сега Уорън бе имал на разположение достатъчно време, а и му се беше събрало достатъчно много, за да изтрезнее. Ето защо вече далеч не бе толкова тромав и бавен.
След няколко мига ръката му вече беше сграбчила пелерината, а сетне и лакътя на Ейми. Последва рязко дръпване, но за нещастие тя залитна при завъртането и с това извади Уорън от равновесие. Ейми падна на земята, а тялото му се стовари отгоре й с цялата си тежест, оставяйки я без дъх. Щом болката се уталожеше, със сигурност щеше да се установи, че има едно-две счупени ребра, освен ако Уорън не бе потрошил всичките й кокали. Точно така се чувстваше.
А и той не се отместваше. Всъщност понечи да го направи, но в мига, в който се надигна, видя нейните огромни очи, вперени в него, видя разтворените й, потрепващи устни и със стон наведе глава към нея.
Сладкият допир на неговите устни до нейните накара Ейми да забрави за болката. Полата й не бе достатъчно широка, за да му позволи да се намести удобно между бедрата й — трябваше да бъде дръпната нагоре, а не беше но имаше място за единия му крак и той го зае. Това бе всичко, от което се нуждаеше Ейми, за да го обгърне с ръце и да го привлече плътно към себе си.
Тежестта на тялото му сега й се струваше божествена. Усещането бе съвсем различно от онези, първите целувки, когато опитите й да постигне по-голяма близост бяха останали без особен успех. Този път между двама им нямаше никакво разстояние, бяха се слели напълно. И все пак това не стигаше. Тя искаше нещо повече.
Сега и двете му ръце я докосваха — с едната бе повдигнал главата й, а с другата я бе прегърнал през талията. И в нито една от тях нямаше пръчка, но пък и да имаше, Ейми вече не изпитваше страх. Целувката му ставаше все по-страстна и по-дълбока, и ето че едната му ръка покри гърдите й…
Това също нямаше нищо общо с предишното неподвижно докосване. Този път пръстите му се движеха трескаво, притискаха, мачкаха, и гърдите й сякаш оживяха, набъбнаха, втвърдиха се… и усещането бе просто… Ейми никога не беше имала съмнения, че да се люби с този мъж ще бъде нещо великолепно, но действителността надминаваше и най-смелите й очаквания. А това бе едва началото; самата мисъл, че най-хубавото предстоеше тепърва, увеличаваше нейната възбуда.
Не беше за вярване, че той бе в състояние да се съпротивлява срещу нещо тъй прекрасно, след като, за разлика от нея, знаеше точно какво представлява. Но сега Уорън не се съпротивляваше. Бе дал воля на страстта си и Ейми е готовност му отвръщаше със същото.
Той се изтърколи, така че да остане под нея и да обхване хълбоците й. Сграбчи ги с две ръце, за да може да контролира нейните движения, притисна я към коравата издутина между краката си и започна да полюшва тялото й в бавни вълнообразни тласъци, срещу които нейната тънка лятна нощница не представляваше никаква преграда.
Тези движения докараха Ейми до полуда. Ръцете й потънаха в дългата му руса коса. Целуваше и хапеше лицето му, шията му, ухото му, докато той продължаваше да я притиска и оттласква от себе си. И при всеки нов допир лумваше пожар, какъвто тя не бе предполагала, че е възможно да съществува.
Намираха се насред черния път. Можеше да бъдат премазани, ако някой се появеше в този момент без да го чуят, а това бе реална опасност, като се има предвид, че Ейми беше напълно погълната от Уорън. Но на нея й бе все едно; нещо повече — беше готова да заложи и последния си петак, че на него също.
За нещастие, наистина се появи една карета и те наистина не я чуха, дори когато вече бе съвсем до тях. Слава богу, кочияшът забеляза тъмното петно на пътя и спря. В каретата се возеше известна достопочтена матрона от лондонското висше общество. Тя провря глава през прозореца, за да разбере какво става, но поради малкия ъгъл не успя да види как Ейми и Уорън скочиха на крака в мига, в който силното покашляне на кочияша най-сетне привлече вниманието им.
Но тя искаше да узнае всичко.
— Е, какво има, Джон? Ако ми кажеш, че е някой от онези досадни разбойници, ще те уволня още на сутринта.
Веселието, обзело Джон при вида на двамата откачени любовници, изведнъж се стопи, и то не заради заплахата на дамата; тя го заплашваше с уволнение поне веднъж седмично, а той продължаваше да работи при нея вече двадесет години. Но споменаването на думата „разбойници“ го накара да се замисли дали това не е било номер, за да го принудят да спре.
Той извика предпазливо:
— Не зная точно какъв е проблемът, лейди Бийчъм.
Ейми изпъшка, когато чу името на дамата. Абигейл Бийчъм беше вдовстваща графиня и свадлива старица, чието единствено занимание, изглежда бе да изравя всякакви клюки и да ги разпространява. Бяха попаднали на възможно най-неподходящия човек и ако възрастната дама я разпознаеше, Ейми със сигурност можеше веднага да започне да си стяга багажа направо за Китай. Необходимо бе да избяга и да се скрие в храстите. Не бе необходимо вместо това да чува гласа на Уорън, доволен, че е намерил спасение в лицето на лейди Бийчъм и нейната карета.
— Спокойно, добри ми човече — обърна се той към кочияша Джон. — Ние самите току-що бяхме ограбени…
— Какво? Какво? — извика Абигейл. — Ела насам, за да мога да те виждам.
Уорън понечи да се подчини, но Ейми го дръпна обратно и гневно изсъска:
— Тя ще ме познае веднага! Ако не знаеш какво точно означава това, припомни си само, че принудителните бракове са на голяма почит и в твоето, и в моето семейство.
— Глупости — изсумтя той, очевидно безразличен спрямо тази опасност. — Просто не си сваляй качулката.
Ейми не можеше да повярва. Проклетникът явно изобщо не осъзнаваше сериозността на това нововъзникнало и изключително пагубно положение. Нещо повече, той на практика я довлече точно в светлия кръг, очертан от фенера на каретата, под острия поглед на Абигейл Бийчъм.
— Кого криеш там, млади момко? — полюбопитства Абигейл.
Уорън се извърна и видя, че Ейми наистина се крие точно зад него, почти притиснала лице в гърба му.
Все още обзет и от сексуална възбуда, и от гняв към Ейми, и от желание да й отмъсти, той отвърна простичко:
