Този път той се наведе напред. Юмруците му бяха стиснати. За пръв път Ейми забеляза малкият белег на бузата му да пулсира. Искаше й се да знае дали най-сетне се бе решил да я люби или да я напердаши. Определено беше го тласнала достатъчно далеч в една от двете посоки, но понеже не бе сигурна в коя точно, не се осмели да рискува и да разбере.
— Добре, печелиш — бързо обеща тя. — Щом искаш мълчание, ще го имаш.
Извърна глава настрани и се загледа през прозореца, затаила дъх е надеждата, че това ще го задоволи. Трябваше да изминат няколко мъчителни минути, преди да чуе, че той се обляга назад на седалката. Ейми въздъхна с облекчение. Но съзнаваше, че едва й се беше разминало, а това бе твърде обезпокоително. Проклетата му избухливост определено беше проблем, който щеше да затрудни нещата за известно време. Но не за дълго. Щом Уорън я обикнеше, тя нямаше повече да се тревожи за характера му. Дотогава щеше да го познава достатъчно добре, за да е намерила начин да го преодолее, да го укроти, или просто да не му обръща внимание. И преди всичко щеше да направи така, че самата тя да няма причини да се страхува от него. Съгласна бе от време на време да слуша сърдитите му викове, но физическа разправа — не, никога.
Ейми беше абсолютно убедена, че всичко между нея и Уорън ще бъде чудесно… в крайна сметка. Междувременно се налагаше да разбере докъде може да го провокира, преди да стане опасно за нея самата, както се бе случило току-що. Но не биваше просто да се оттегля като сега, защото не искаше да прилича на всички останали жени, които покорно се съобразяваха с неговите настроения и гледаха единствено да не го раздразнят.
Джорджина й бе казвала, че Уорън привличал жените, независимо от това, че ги карал да се боят от него. Той бе живял твърде дълго по този начин — затова сърцето му продължаваше да е обградено от толкова здрава стена. Ейми искаше да изглежда различна в неговите очи. Трябваше да разруши тези защитни прегради, а нямаше как да успее, ако му позволяваше да я плаши така, както бе съумявал да изплаши всяка друга жена, дръзнала да се доближи до него.
Освен това трябваше да се любят. Явно, че бе наложително, след като имаха толкова малко време на разположение. В началото Ейми смяташе, че ще е достатъчно само да го накара да я желае, но очевидно не беше така. Неговата воля бе прекалено силна. Не, сексът беше единственият начин да се доближи до него достатъчно, за да му покаже, че с нея ще бъде различно, че не е като Мариан, че никога няма да го нарани, че може да го направи щастлив. В продължение на осем години Уорън беше страдал и беше си внушил, че това му харесва. Сега Ейми бе твърдо решена да му докаже, че може да се живее и по друг начин, да върне любовта и смеха в живота му.
Внезапно някаква вдлъбнатина или друга неравност на пътя накара каретата да подскочи, което откъсна Ейми от мислите й и я върна към реалността и към гледката през прозореца. За миг тя се намръщи объркано, после я полази тревожна тръпка — не за самата нея, а поради простия факт, че нейният компаньон никак нямаше да хареса това, което ставаше. За нещастие се налагаше тъкмо тя да му съобщи лошата новина.
Нямаше избор. Той трябваше да бъде подготвен, а и да знае, че опасността не е чак толкова сериозна.
— Хм… Уорън? Не мисля, че тази карета се движи в посоката, в която трябваше да се движи.
Той надзърна през прозореца, но понеже не познаваше Лондон, гледката не му говореше нищо.
— Тогава къде сме?
— Ако не греша, дърветата, които преминават покрай нас, не принадлежат на никой от нашите прекрасни паркове. Този път води извън Лондон и по него няма как да стигнем до Бъркли Скуеър.
Невероятно, но гласът му бе съвършено спокоен.
— Възможно ли е кочияшът да не ме е разбрал правилно?
— Съмнявам се.
Внезапно очите му се присвиха и подозрително се втренчиха в нея.
— Това не е поредната твоя идея, нали? Някое удобно любовно гнезденце, скрито в покрайнините на града, което се надяваш да използваш тази нощ?
Ейми се усмихна; просто не успя да се въздържи.
— Съжалявам, но мечтите ми не са стигали по-далеч от леглото в твоята хотелска стая.
— Тогава какво означава всичко това?
— Един от добрите възможни отговори е, че ще бъдем ограбени.
— Глупости. Доколкото знам, в този град обирите са твърде често срещано явление. Няма причина да ни откарват чак извън Лондон.
— Вярно е, но този тип обири също се извършват доста често, защото така крадците могат да отмъкнат и конете, и каретата, и нашите портфейли. Разбира се, уличните файтони обикновено не са обект на подобни кражби — конете им не са добри, нито пък каретите, така че не могат да бъдат препродадени срещу висока цена. Но този файтон е престоял доста дълго пред странноприемницата. Може да са разпитали кочияша и той да се е изтървал, че му е обещана солидна сума, за да чака.
— Значи според теб това отпред не е твоят кочияш? — попита той.
— Много се съмнявам. Сигурно са го свалили, а палтото му е облечено от някой със същия ръст, за да не буди подозрения. Освен това, колкото и да не ми се иска да го казвам, най-вероятно ще си имаме работа с повече от един крадец. Тези разбойници обикновено действат по двама или по трима — останалите или лежат върху покрива, така че да не ги забележим при качването, или ни чакат на някоя затънтена поляна. Надявам се поне само да са набили кочияша, а не да са го убили.
Сега вече Уорън се намръщи.
— На твое място щях да се тревожа преди всичко за себе си.
— Всъщност аз не мисля, че сме в кой знае каква опасност. Не знам за вашите американски крадци, но нашите се стараят да не убиват благородници, доколкото това може да се избегне. В противен случай се започва ужасна гонитба, а това е лошо за всички бандити. Понякога те дори сами изпращат извършителя на бесилката, само и само нещата да утихнат.
— Ейми, защо ми е трудно да ти повярвам?
— Може би защото не си знаел колко изобретателни са нашите крадци?
Сърдитият поглед на Уорън показваше, че точно в момента не му е до нейните шеги.
— Предпочитам да смятам, че кочияшът просто не е чул добре адреса и че това може да се поправи.
И за да го поправи, той почука по покрива с цел да привлече вниманието на кочияша, сетне отвори вратата и извика на мъжа да спре. Вместо това обаче, каретата рязко набра скорост, при което Уорън бе тласнат назад върху седалката си. Вратата се затръшна.
— Хм, това вече със сигурност свърши работа — отбеляза Ейми с ироничен тон.
— Проклятие, ако не беше ти, просто щях да скоча — отговори той.
— Точно така, аз съм виновна, задето ти преча да си строшиш врата.
— Достатъчно си виновна за това, че съм тук.
— Нима би предпочел да бях сама в тази ситуация? — попита тя, вдигнала вежда.
— Бих предпочел да си беше стояла у дома — така никой от нас нямаше да е тук.
Искайте й се да може да намери достоен отговор, но не можеше, затова мислите й се насочиха към друг проблем.
— Не носиш много пари, нали?
— Като знам къде отивам? Не съм глупак.
— Тогава недей да вдигаш толкова много врява — мъдро предложи Ейми. — Всичко е много просто. Даваш им парите и те не те закачат.
— Това не е начинът, по който действам аз, малката.
За пръв път тя почувства истински страх.
— Уорън, моля те, знам, че се надяваше да се сбиеш с някого тази нощ, но ако обичаш, не го прави с тези момчета. Те ще бъдат въоръжени…
— Аз също.
Ейми преглътна.
— Наистина ли?
