сплетоха с някакво отчаяно безумие, сякаш бяха затворници, откраднали няколко мига свобода. Беше като водовъртеж от плам и копнеж, от безнадеждност и неопитност, събрани в сладката тръпка на страстта.
Времето и пространството изчезнаха в този еротичен вихър. Но това бе един непостоянен вихър — еднакво лесно беше както да се усили, така и рязко да спре. Когато ръцете на Уорън се промъкнаха надолу, за да наместят Ейми към неговата мъжествена твърдост, тя изстена от удоволствие и това развали магията.
Двамата бързо се откъснаха един от друг; трябваше да бъдат на разстояние, защото огънят на страстта все още гореше твърде силно. Уорън й обърна гръб, сякаш ако я гледаше, щеше отново да загуби и малкото разум, който му беше останал. Ейми стоеше, стиснала отчаяно юмруци, и се мъчеше да укроти учестеното си дишане и желанието си да падне на колене и да го умолява да не я оставя. Но тя осъзнаваше, че не бива да настоява. Неговите страсти бяха бурни, но и променливи, затова Ейми явно трябваше да действа внимателно, за да възбуди тъкмо тази, която желаеше. И щеше да успее. Сега вече беше съвсем сигурна в това. Проблемът бе там, че търпението далеч не попадаше сред добрите й страни.
— Исусе! Щеше да ми позволиш да те любя тук, насред улицата, нали?
Дори не се обърна, за да зададе въпроса си. Тя пренебрегна тона му, който едва ли можеше да се нарече любезен, и отговори съвсем искрено:
— Изглежда, че щом става въпрос за теб, губя всякакво чувство за свян. — Усети как Уорън се наежи, затова мигновено премина към най-заядливия си тон: — Май не мога да се надявам, че си променил намеренията си и ще ме заведеш в твоя хотел?
— Не! — изрева той така, че Ейми потръпна.
— А в някой друг хотел?
— Ейми!
— Шегувам се, за бога. Честно казано, Уорън, трябва да направим нещо за твоето чувство за хумор.
Той се извърна, за да отговори рязко:
— Проклето да е чувството ми за хумор; това, което е ужасно, е твоето чувство за собственост. Освен това ми се струва, че моето „твърдение“, както ти го нарече, беше доказано несъмнено. Не може да си такава сладострастница и все още да си девствена.
— Защо не? Аз съм млада, здрава, и инстинктите ми са съвсем наред. При това не съм виновна аз, глупчо. Ти си този, който възбужда у мен такова ненаситно желание.
— Още една предизвикателна дума, и…
— Да, да, ще вземеш една пръчка и ще ме напердашиш, знам. Внимавай, Уорън, все още мога да се откажа от теб.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Ейми не знаеше със сигурност защо направи това. Може би защото Уорън не познаваше Лондон много добре и можеше лесно да се загубят. Или защото колкото повече вървяха, толкова по-ядосан изглеждаше той, понеже не се появяваше нито един файтон, който да го освободи от нежелания товар. А след като беше така ядосан, тя знаеше, че няма да постигне нищо повече тази вечер. Ето защо най-накрая, когато вече бяха се отдалечили на няколко преки от странноприемницата, Ейми призна, че каретата, с която е дошла, би могла все още да се намира някъде около „Адът и хрътката“.
Уорън не прие вестта много добре, разбира се. Всъщност той, меко казано, изпадна в гневен пристъп. Обвини я в лъжа, в заговорничество и още в куп други измами. Тя не си направи труда да отрича; как би могла, след като това донякъде беше вярно? Пък и без това Уорън не й остави възможност да каже каквото и да било със своите непрекъснати крясъци и ругатни по обратния път.
Когато стигнаха до каретата, която наистина все още чакаше зад ъгъла на странноприемницата, Ейми вече беше напълно сигурна, че той ще я натика вътре и всичко ще се свърши. Уорън действително направи това, но и още нещо — качи се след нея и изръмжа към кочияша да кара към дома на чичо й.
Докато каретата се движеше, двамата седяха един срещу друг в гробно мълчание, защото след затварянето на вратата той не бе произнесъл повече от една дума и очевидно не възнамеряваше да го прави. Ейми нямаше нищо против виковете и крясъците. Самата тя бе доста добра, когато я предизвикаха. Но немирната й природа не можеше да понесе тишината по-дълго от няколко минути. Освен това, в интерес на истината, Уорън я изнервяше много повече със своето мълчание, отколкото със сърдитите си крясъци — тогава Ейми поне знаеше какви мисли се въртят в главата му.
Ето защо тя остана вярна на природата си. За нещастие в нейната собствена глава все още имаше само една мисъл, затова думите й не успяха да прозвучат толкова, закачливо, колкото й се щеше, поне не и за Уорън.
— Просторни карети като тази предлагат чудесни удобства, нали? Само си помисли — едва ли друг път ще ни се случи да бъдем в такова уединение; освен ако не се предадеш и не ме заведеш в хотелската си стая.
— Млъкни, Ейми.
— Напълно ли си сигурен, че не искаш да се възползваш от тези хубави, меки седалки? Знам, че по- младите ми чичовци никога не биха пропуснали подобна възможност.
— Млъкни, Ейми.
— Нито пък братовчедите ми. Дерек и Джеръми досега да са вдигнали полите на дамата…
— Ейми!
— Ами да — увери го тя. — И понеже са на път да станат истински развратници, нямаше да се занимават с разни дреболии като възраст или девственост или липсата на такива.
— Аз не съм развратник.
— Досетих се и сама. Много жалко. Ако беше, сега нямаше да си седя насреща ти сам-самичка, нали? Щях да съм в скута ти, може би полата ми вече щеше да бъде вдигната или пък ръцете ти щяха да се опитват да я вдигнат без да забележа, докато…
Той изпъшка и захлупи с длани очите си. Ейми се усмихна на себе си, доволна, че отново го е смутила. Но Уорън само каза подигравателно:
— Дори нещата, които знаеш, те издават.
— О, глупости. Просто в семейството ми има много млади женени хора, които понякога забравят, че аз не съм. Дори твоята сестра ми е казвала едно-две неща за чичо Джеймз, които ми се сториха доста интересни. Знаеше ли, например, че той я е влачил от квартердека до каютата си посред бял ден, за да…
— Не е вярно, по дяволите!
— Напротив — настоя тя. — И това е било преди да се оженят.
— Не искам да слушам за това.
Ейми цъкна с език.
— Все повече заприличваш на скромна девица, Уорън.
Той не й остана длъжен.
— А ти все повече заприличваш на пристанищна курва.
— Ами, опитвам се — глухо каза тя. — Нали в крайна сметка това търсеше тази вечер? Просто изпълнявам твоите желания.
Уорън не отвърна нищо, но отново я гледаше гневно. За момент на Ейми й се стори, че ще протегне ръце към нея. А тя желаеше това. Дори ако намеренията му бяха да и накаже за последните й думи, Ейми не се боеше. Защото отново щяха да се докосват, а когато се докосваха, нещо магическо се случваше с двама им. Но той не помръдна, не направи нищо, за да скъси разстоянието помежду им. Този мъж без съмнение си играеше дяволски добре с нейното самомнение.
— Знам за какво си мислиш — каза тя. В гласа й се прокрадна недоволство. — Забрави за това. Ще ти се наложи да излезеш далеч извън града, за да намериш хубава пръчка. А аз ще ти проглуша ушите с писъци, ако посмееш да ме докоснеш с друга цел, а не за да ми доставиш удоволствие. Разбира се — отбеляза Ейми замечтано — бих могла да ти проглуша ушите с писъци и когато дойде удоволствието. Не знам, още не съм изпитвала това. Ще трябва да почакаме, за да видим как ще реагирам, нали?
