щеше да измисли нещо, с което да обясни, че иска да се скрие още за известно време. Но той преднамерено се извърна, за да й покаже, че ни най-малко не се интересува от отговора й.
— Да, предполагам, че ще го направя — каза тя накрая.
Но беше задържала погледа си върху Уорън твърде дълго. Когато го отмести, срещна прекалено проницателните очи на Джеръми и този мерзавец изстреля:
— Мили боже, не той!
Руменината й потвърди обвинението, независимо дали тя възнамеряваше да го отхвърли или не. За щастие, никой друг освен Джеръми не видя гъстия цвят, плъзнал по бузите на Ейми, защото братовчед й бе приковал вниманието на всички върху себе си и върху основния въпрос, който долетя като ехо от всички страни:
— Не кой? — Беше баща му. — За какво, по дяволите говориш, момко?
Погледът, който Ейми отправи към Джеръми, обещаваше страховито отмъщение в случай, че тайната й бъде разкрита. Разбира се, братовчед й нямаше да си държи езика зад зъбите, ако не беше голямото приятелство между двамата. Но слава богу, то съществуваше и принуждаваше Джеръми да поправи грешката си, поне за момента.
— Съжалявам — каза той и дори съумя да си придаде глуповат вид. — Боя се, че мислите ми се бяха зареяли нанякъде. Просто си спомних, че Пърси възнамеряваше да ухажва нашето скъпо момиче.
— Пърси? От Пърсивал Олдън? — поиска пояснение Джеймз и когато Джеръми кимна, додаде: — Само през трупа ми.
Думите бяха произнесени спокойно, почти като констатация. Джеръми се ухили, без да си направи труда да спомене, че той и Дерек вече са предупредили Пърси за тази вероятност.
— Предполагах, че ще погледнеш така на нещата — беше единственото, което Джеръми каза на баща си.
Но от другата страна на масата Ейми простена в себе си. Ако чичо й реагираше така на безобидния Пърси, тръпки я побиваха, като си помислеше как би откликнал на собствения й избор. Тя хвърли крадешком бърз поглед към Уорън, за да открие, че зелените му очи блестят неочаквано гневно, вперени в Джеймз. Ейми подтисна възклицанието, което едва не се изтръгна от устните й при внезапно хрумналата й мисъл. Как не се беше сетила досега? Като се вземеше предвид враждебността между двамата, ако Джеймз кажеше на Уорън да стои настрана от Ейми, нямаше ли Уорън да стори тъкмо обратното? Ако не за друго, поне за да вбеси омразния си зет?
Тя провери новата си теория по възможно най-лукавия начин.
— Изглежда, че можеш да си отдъхнеш, Уорън. Чичо никога няма да ми позволи да те имам.
Никой не възприе думите й насериозно, естествено. Те предизвикаха само кикот, дори от страна на Джеймз. На Джеръми обаче не му беше до смях. Нито пък на Уорън, ако се съдеше по изражението му. Малкият белег пулсираше; ръката върху масата се бе свила в юмрук. Ейми вече разпознаваше безпогрешно тези знаци и затаи дъх в очакване дали той ще обърне шегата й срещу нея или ще я подмине.
— Аз съм съсипан, разбира се.
Не, Уорън в никой случай не беше лицемер. Каза го толкова хладно, че Джеймз се развесели още повече, а съпругата му учудено смръщи вежди:
— Дръж се любезно, Уорън — меко сгълча Джорджина. — Тя само се шегуваше.
Той просто се усмихна със свити устни, с което накара сестра си да въздъхне и да насочи разговора в друга посока.
Скоро след това вечерята приключи. Не беше изненадващо, че Ейми и Уорън се позабавиха, за да останат последни в трапезарията. Същото обаче направи и Джеръми.
Все пак, той се задоволи с това да хвърли един поглед към американеца и да каже:
— Хм, виждам, че аз ще трябва да почакам.
В мига, когато Джеръми излезе, Уорън се обърна към Ейми.
— Не го прави повече.
Тя потръпна от яростта, скрита под кроткия му тон.
— Още си бесен заради проклетото обещание, което си мислиш, че съм нарушила, нали? Но много добре знаеш, че ако бе получил това, което искаше, нямаше да бъдеш щастлив.
— Напротив, бих изпаднал в екстаз.
— Тогава стой надалеч от мен за няколко дни и виж дали няма да ти липсвам — предложи Ейми.
— Няма да ми липсваш.
— Ще ти липсвам. Виждаш ли, аз пленявам хората. Карам ги да се усмихват, дори когато са тъжни. Те обичат да бъдат с мен. А за теб отсъствието ми ще бъде още по-непоносимо, защото знаеш, че те желая. Със своята любов аз ще променя живота ти… постепенно. Знаеш и това. И ще дойде ден, когато няма да можеш да живееш без да съм до теб — денем или нощем.
— Детски фантазии — каза той, но думите му бяха процедени през зъби. Тя го впримчваше… отново.
— Твърдоглавец — поклати глава Ейми. — Но вече е време да бъдеш щастлив, Уорън Андерсън. Имаш късмет, че съм наследила инстинктите на баща си и че мога да бъда по-твърдоглава и от теб.
— Не смятам това за късмет.
— Ще го сметнеш — обеща тя.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Още щом входната врата се хлопна след последния Андерсън, Ейми се втурна по стълбите с надеждата, че ще може да избегне разговора с Джеръми поне до сутринта, когато щеше да бъде по-добре подготвена за неизбежната критика. Но негодникът успя да я надхитри. Чакаше я в коридора със скръстени ръце, небрежно облегнат на вратата на стаята й.
Разбира се, би могла да се върне назад, да се присъедини отново към чичо си и леля си, сетне да се качи заедно с тях до горния етаж и да се надява, че като ги чуе да идват, Джеръми ще напусне поста си. Проблемът бе там, че при сериозната важност на въпроса, братовчед й би могъл да я последва до салона и да реши да го обсъди с нея, независимо от присъствието и на други хора. Така че настоящото положение май бе за предпочитане — Джеръми поне се стараеше да запази нещата поверителни. Засега.
Все пак Ейми предпочиташе да има повечко време на разположение. Ето защо тя протегна ръка, за да отвори вратата, и се опита да каже това на братовчед си.
— Наистина не искам да говоря за това.
— Толкова по-зле — бе всичко, което отговори Джеръми, докато влизаше в стаята след нея.
Лошото при Джеръми — въпреки че всъщност беше положителна черта, ала не точно в този момент — бе в това, че независимо от безгрижната си натура, той можеше да бъде не по-малко сериозен от всеки друг член на семейството, когато се налагаше. А от вида му си личеше, че сега случаят е точно такъв.
— Кажи ми, че съм направил погрешен извод — нападна я той веднага, след като вратата се затвори зад гърба му. — Хайде, по дяволите, кажи го, ако можеш.
Ейми приседна на ръба на леглото си и го погледна в очите.
— Все пак ще запазим тишина, нали? — попита тя. Имаше предвид неговия тон, а не темата, макар че двете неща в случая бяха свързани.
— Зависи.
Това не й хареса.
— От какво?
— От това дали ще получа от теб клетва, скрепена с кръвта ти.
Щом можеше да каже това, не всичко бе загубено. Тя му се ухили.
— Опитай пак.
Джеръми закрачи напред-назад, което намали значително моментната й увереност в добрия изход.
— Налага се да разсъдиш трезво, Ейми. Не можеш да имаш точно него.
— Напротив, мога, но продължавай. Кажи ми защо си мислиш, че не мога?
— Той е най-лошият от всички тях.
— Знам това.
