ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Ейми направо се побъркваше. Почти седмица бе изминала от последната й среща с Уорън на онзи съдбовен бал. Беше напълно сигурна, че Уорън няма да продължи да я отбягва, но ето че той правеше тъкмо обратното. А и чичо Джеймз не бе отворил нито дума повече за него. Нито пък Джорджина. Двамата съпрузи си гледаха работата и като че ли вече не се интересуваха от решимостта й да спечели Уорън, което безкрайно притесняваше Ейми. Да не би да знаеха нещо, което не й беше известно? Да не би Уорън де е променил плановете си и да е напуснал вече Англия?
Последният тревожен въпрос я отведе право при сестрата на Уорън.
— Къде е той? Обаждал ли се е? Корабът му отплавал ли е?
Джорджина преглеждаше домакинските сметки в своята стая. Вече бе възобновила по-голямата част от заниманията си, което само оставяше на Ейми повече време, за да се тормози.
Леля й остави писалката и се осведоми:
— Предполагам, че имаш предвид Уорън? — Ейми само се намръщи в отговор. — Да, глупав въпрос, нали? Не, Уорън още не е отплавал. Но е твърде зает да наема и да обучава персонал за новата кантора.
Това звучеше логично, напълно логично.
— Просто работи? Нищо друго?
— Ти какво си мислеше?
— Че ме отбягва.
— Съжалявам — каза Джорджина. — Но той вероятно прави и това.
— Обаждал ли ти се е?
— Често ми изпраща бележки.
Джорджина би искала да й каже нещо повече, да й вдъхне някаква надежда, но този неин непрокопсан брат избягваше и нея самата. Тя вече беше съгласна, че Ейми е идеалният избор за Уорън, но май не биваше да го признава пред Джеймз. Реакцията му никак не беше приятна. Всъщност той направо й бе казал, че ако помогне по някакъв начин на Ейми, ще се разведе с нея. Не че Джорджина му повярва и за секунда но разбра, че щом го казва, значи ще й се разсърди много повече, отколкото би желала, ако застанеше срещу него.
Нямаше да прави нищо засега. Ейми трябваше да продължи делото си така, както го бе започнала сама. Но в молитвите си Джорджина бе с нея.
— Къде е кантората на „Скайларк“, между впрочем — внезапно попита Ейми.
— Близо до пристанището, където не е безопасно за теб, така че не си и помисляй за това.
Всъщност Ейми не искаше да се среща с Уорън и обкръжението на неговите служители. Просто й беше любопитно. Но отговорът на Джорджина я върна към спомените…
Джорджина обаче забеляза замисленото й изражение.
— Ти не бива да ходиш там, Ейми — подчерта тя.
— Няма.
— Обещаваш ли?
— Честна дума.
Но Ейми нямаше намерение да обещава да не търси Уорън другаде, а именно — на единственото място където знаеше, че ще го намери. В неговия хотел. Там слава богу, можеше да отиде, без да има от какво да се страхува, за разлика от посещението й в „Адът и хрътката“. Уорън беше отседнал в почтен хотел, в много почтена част на града. Ейми и майка й дори бяха обядвали там, и то неведнъж.
Разбира се, никога не бе ходила там сама, нито пък вечер, когато беше най-логично да се надява, че ще открие Уорън. Но това едва ли бе нещо скандално Проблем щеше да е измъкването й от къщи и промъкването й обратно след това, особено сега, когато Джорджина вече не прекарваше вечерите, затворена в стаята си.
Всъщност имаше и още един проблем. Не можеше да си спомни номера на стаята му. Преди няколко дни, когато всички бяха дошли на вечеря, Дрю беше споменал, за да се присмее на Бойд, че е забравил номера на своята стая. Ейми знаеше само, че братята Андерсън бяха настанени на втория етаж. Добре, ако не успееше да си спомни номера, просто щеше да почука на всяка врата. Изключено бе да попита на рецепцията, тъй като това вече със сигурност би превърнало привидно невинната й постъпка в скандална.
Ейми не си губи времето да се измъчва дали трябва или не трябва да отиде. Беше взела решението и нямаше да се откаже от него. Затова пък доста се замисли върху това какво ще каже на Уорън, когато се изправи на прага на стаята му. Едно „здравей“ нямаше да свърши работа. „Сметнах, че се нуждаеш от ново приключение“ имаше известни достойнства, но Ейми като че ли бе най-склонна да се придържа към простата откровеност, като му напомни, че му беше обещала да дойде при него, ако той продължава напълно да я пренебрегва.
Тя отдели доста внимание и на външния си вид, но и без това имаше премного време за убиване, докато чакаше чичо й и леля й да се оттеглят в покоите си. Дневната й рокля с късо жакетче в блед цвят изобщо не се отличаваше с някаква предизвикателност, но Ейми махна нанизаната връв на корсажа и по този начин деколтето стана по-разголено, отколкото на роклите, които тя обикновено носеше. Уорън със сигурност бе виждал подобни неща, но не и у нея.
Това допълнително оръжие бе, по нейна преценка, абсолютно необходимо. Уорън едва ли би бил на същото мнение, но тя трябваше да направи нещо, за да пропука твърдоглавото му упорство. Той наистина я желаеше. Просто трябваше да го накара да забрави за момент, че става въпрос и за брак. Разбира се, приготовленията й щяха да се окажат безполезни, ако не успееше да влезе в стаята му, а и имаше реална опасност когато я зърне, той просто да затръшне вратата под носа й. Чудеше се дали да не си обуе ботушите за езда и да заклещи вратата с крак…
Пристигна в хотел „Олбъни“ малко след един през нощта. Уорън с положителност бе имал достатъчно време да приключи с всичките си запланувани за вечерта похождения и трябваше вече да си с легнал. Последната мисъл беше приятна, първата — съвсем не, но Ейми прогони от ума си и двете и забърза нагори по стълбите към втория етаж.
Двамата служители на хотела, покрай които премина във фоайето, почти не я забелязаха, вероятно решавайки, че тя е отседнала тук и сега се връща в стаята си. Точно на това се беше надявала. Никакви въпроси. И без това само след няколко мига щеше да има достатъчно, на които да отговаря.
Беше си спомнила номера на стаята му. Поколеба се, когато най-сетне стигна до вратата. Мисълта й бе изцяло обзета от това, че той е там, в леглото, заспал. Щеше ли това да й бъде от полза? Ако успееше да го съблазни, преди да се е разбудил напълно… Сърцето започна да хлопа в гърдите й. Тази нощ, щеше да се случи тази нощ…
Почука силно на вратата, за да е сигурна, че звукът ще го събуди. Не беше очаквала обаче вратата да се отвори веднага, при това заедно с още четири съседни врати. Започна да се изчервява, задето бе предизвика ла такова стълпотворение от обитатели на хотела, и смущението й се превърна в изненадано объркване когато съзря как и отляво, и отдясно коридорът се изпълва само с дребни азиатци. Друг дребен азиатец стоеше току пред нея.
— Съжалявам — произнесе тя, точно преди да я издърпат в това, което трябваше да бъде стаята на Уорън.
Пуснаха я, но вратата се затвори зад нея. Ейми понечи да заговори нисичкия мъж — той не беше по- висок от нея — но с изненада откри, че всъщност са двама. Вторият стоеше от другата страна на вратата, да не би да са я охранявали? Затова ли се беше отворила толкова бързо? А другите врати? Онези мъже също охраняваха нещо? Мили боже, в какво се беше забъркала?
Тези хора сигурно бяха заели целия етаж за свои и незнайни планове, което значеше, че Уорън верояно е на друг етаж, че управителят го е помолил да си смени стаята, за да настани тази тълпа. Как се предполагаше да го открие сега, без да попита администратоpa?
— Струва ми се, че…
— Тихо, лейди.
