— Но аз направих…
— Тихо, лейди. — Отново беше прекъсната от същия мъж, още по-настоятелно.
Възмущението й рязко нарасна. Ейми тъкмо се канеше да си го излее върху човека, когато откъм леглото долетя азиатски говор, и то с тон, издаващ по-голямо и от собственото й възмущение. Ейми погледна натам, за да види още един мъж, който тъкмо се надигаше от постелята. Беше млад, а може би не съвсем. Трудно бе да се каже. Носеше дълга, бяла, прилична на чувал дреха, която го покриваше от шията до под глезените. През едното му рамо падаше изключително дълга, черна плитка. Звучеше сърдито, но черните му очи бяха приковани върху Ейми с нескрит интерес.
Тя отклони собствените си очи от него, за да се обърне отново към мъжа, който се бе държал толкова грубо с нея.
— Виж, съжалявам, че го събудих — произнесе тя. — Но мога ли сега да си тръгвам? Очевидно съм сгрешила стаята.
Отговорът дойде откъм леглото, въпреки че тя не разбра и дума от него. А и бе твърде смутена, за да погледне пак нататък. Който и да беше мъжът, тя бе попречила на съня му. Той още беше в леглото. Положението без никакво съмнение бе много конфузно.
Дребният мъж, който се беше държал толкова грубо с нея, благоволи отново да й проговори:
— Аз съм Ли Лянг, лейди. Аз ще говоря от името на господаря си. Търсиш американския капитан?
Ейми премигна. Не бе възможно да са част от екипажа на Уорън, нали? Не, идеята беше твърде абсурдна. Но може би знаеха къде се е преместил, а това щеше да й спести ходенето до рецепцията.
— Познавате ли капитан Андерсън? — попита тя.
— Да, познат ни е — отговори Ли Лянг. — Ти също го познаваш?
Да каже истината или да излъже, и ако излъже — съпруг или годеник? Те не я познаваха. Никога повече нямаше да ги види пак, така че не можеха да узнаят истината. Значи, ще излъже — това най-малкото щеше да я спаси от още по-силно смущение.
— Той ми е годеник. — Добре де, и без това щеше да и бъде.
Господарят произнесе нещо, след което Ли Лянг каза:
— Много сме доволни да разберем това. Можеш да ни кажеш къде да го намерим.
Ейми въздъхна при мисълта, че все пак ще трябва да се срещне с администратора.
— Тъкмо щях да ви попитам за същото. Това беше неговата стая, както със сигурност ви е известно. Предполагам, че са го преместили на друг етаж.
Той вече не спи в този хотел.
— Сменил е хотела? — После добави, по-скоро на себе си: — Тогава защо сестра му не ми е казала?
— Познаваш семейството му?
Този път тя забеляза в гласа му вълнение, но не можа да определи причината.
— Разбира се, че познавам семейството му. Сестра му е омъжена за моя чичо.
Отново се чу гласът на господаря от леглото. Ли Лянг каза:
— Това ни прави даже още по-доволни.
— Добре, предавам се. Защо ви правя толкова щастливи?
Вместо отговор получи друг въпрос.
— Сестрата ще знае къде да намерим капитана?
— Със сигурност — измърмори Ейми. — И щеше да ми спести доста неприятности, ако си беше направил труда да ми го спомене. Сега си тръгвам и вашият господар може да продължи да спи. Още веднъж се извинявам за безпокойството.
— Не можеш да си тръгнеш, лейди.
Ейми се изпъчи наежено. Това й даде предимство от още няколко сантиметра пред дребосъка, а по- големият ръст винаги върви ръка за ръка с високомерието. Очевидно това азиатче не познаваше англичаните толкова добре, колкото си мислеше.
— Моля?
Той повтори:
— Ще останеш тук, докато капитанът се присъедини към нас.
Това изведнъж я усмири.
— Значи го очаквате да дойде? Защо не ми каза по-рано?
Сега Ли Лянг изглеждаше раздразнен.
— Очакваме да дойде веднага, щом разбере, че си тук. Първо трябва да му се каже.
— О, добре, вървете и го намерете. Предполагам, че мога да почакам малко — съгласи се тя. Разбира се, нямаше намерение да се среща с него сред тази тълпа. — Но като си помисля, май че ще е по-добре да го видя някой друг път.
Направи крачка към вратата. Двамата дребосъци се преместиха, за да й препречат пътя. Ейми присви очи.
— Твърде бързо ли го казах? Не ме ли разбрахте?
— Искаме да изпратиш съобщение до сестрата на капитана, за да може тя да го информира къде се намирате.
— Ще имате да вземате. Да безпокоя леля Джордж по това време на нощта? На чичо никак няма да му хареса, а той не е човек, на когото бихте искали да причините недоволство.
— Да причиниш недоволство на моя господар е също нещо, от което си струва да се боиш.
— Уверена съм, но това със сигурност е проблем, който може да почака до по-приличен час — каза тя благоразумно. — Или не знаете, че е среднощ?
— Часът няма значение.
— Много се радвам за вас, но ние, останалите хора, се съобразяваме с времето. Няма да стане, господин Лянг.
Той изгуби търпение.
— Или ще се подчиниш, или…
Порой от азиатска реч погълна думите му. Ейми отново погледна към леглото. Господарят още беше там, още бе полуизправен, но изражението му не вещаеше нищо добро.
— Може би някой трябва да ми обясни за какво е всичко това — каза Ейми колебливо.
Отговори й господарят, въпреки че Ли Лянг беше този, който преведе думите:
— Аз съм Жанг Ятсен. Американецът открадна от мен една семейна скъпоценност.
— Откраднал? — възкликна недоверчиво Ейми. — Това изобщо не е в стила на Уорън.
— Няма значение как е попаднала у него. Важното е, че трябва да си я върна, за да измия позора от себе си.
— Не бихте ли могли просто да го помолите за това?
— Имам такова намерение. Но той се нуждае от стимул, за да се съгласи.
Ейми започна да се смее.
— И мислите, че аз мога да ви послужа за такъв стимул? Не ми се ще да ви го казвам, но мъничко преувеличих, като споменах, че ми е годеник. Напълно съм уверена, че един ден ще бъде, но засега той се бори с нокти и зъби, за да избегне сватбата. Всъщност по-скоро ще бъде доволен, ако изчезна.
— Последното е напълно възможно, лейди, ако той не дойде да те потърси — каза Ли Лянг заплашително.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Когато я натикаха в един сандък и я закараха на някакъв кораб в пристанището, Ейми започна сериозно да се съмнява дали не бе сгрешила, отказвайки да помогне на новите си познати. Думата „изчезвам“ придобиваше по-различно значение от това, което тя бе имала предвид. Определено се питаше дали тези момчета не гледат на нещата малко по-сериозно, отколкото си беше помислила първоначално.
Споменаването на титлата й също не помогна. Английските крадци може и да се впечатляваха от подобни неща, но тези азиатци изглежда не разбираха, че маркизът на Хейвърстън не е някой, когото биха желали да имат за свой враг. Не обърнаха внимание и на заплахите й за ужасните последици, които щяха да
