предположения. Ейми сигурно не беше тук, никога не е била тук. Уорън се е предал в ръцете на този отмъстителен диктатор за нищо, просто заради безумните изводи на своята сестра. Китайският господар всъщност не иска вазата. Всичко, което иска, е да отмъсти на Уорън, Така че Уорън не е имало за какво да се пазари. А скъпият й съпруг не си е помръднал пръста, за да го спаси. Брат й е бил убит и убийците му се опитваха да избягат от страната.
Дяволите да го вземат, Джорджина мразеше да я държат в неведение, наистина мразеше. Фактът, че скоро беше родила, не беше достатъчно основание да я карат да чака в каретата. Тя трябваше да е там и да разбере лично дали е изпратила брат си на смърт или към спасението на Ейми.
С пристигането на петата карета оживлението позатихна. Всички китайци отново влязоха в хотела. Търпението на Джорджина се изчерпи. Бяха минали цели тридесет минути — много повече от достатъчно за сключването на каквото и да било споразумение… или за извършване на убийство.
Тя слезе от каретата, но преди дори да се обърне към Албърт, техният кочияш, за да му каже какво възнамерява да направи, китайците отново се появиха вкупом. Трябва да бяха поне двадесет, но беше достатъчно лесно да се разпознае кой е господарят им с неговата шарена копринена дреха. Изглеждаше толкова безобиден. Изобщо не приличаше на човек, способен да изпрати своите дребосъци да извършат убийство, както бе сторил в Кантон. Но властта, която притежаваше в страната си, беше почти абсолютна, а подобна власт със сигурност можеше да породи жестокост, също и пълно незачитане спрямо основните правила обществото, като това, например: „Не убивай само заради факта, че нямаш късмет на комар.“
Джорджина се закова на място, изпълнена с напрежение, когато започнаха да товарят петте карети, а това беше нищо в сравнение с ужаса й, когато видя, че никой друг като че ли няма да напусне хотела. Но тогава се появи Уорън, конвоиран от двама азиатци и тя почти се разсмя на глупавите си фантасмагории. Изглежда, че брат й щеше да бъде отведен с тях, но поне не бе мъртъв.
Той погледна към нея, преди да се качи в последната карета и едва забележимо поклати глава, което не й проговори абсолютно нищо. Да не се безпокои? Да не напуска каретата? Да не привлича вниманието към себе си? Какво? После облекчението й, че поне засега Уорън е добре, отново се смени с ужас, когато осъзна, че все още някой липсва. Тя прикова поглед във входа на хотела и зачака, затаила дъх. Нямаше и следа нито от Ейми, нито от съпруга й, а в това време първата карета потегли. Останалите последваха.
Преди последната карета да се изгуби от погледа, Джорджина вече бе взела единствено възможното решение.
— Албърт, — извика тя на своя кочияш — проследи тези карети и особено последната, в която е брат ми, докато разбереш със сигурност къде отиват. После веднага се върни тук. Аз трябва да открия какво се случило със съпруга ми.
— Но милейди…
— Не спори, Албърт, и не си губи времето или ще ги изпуснеш от поглед.
Самата Джорджина забьрза към втория етаж на хотела. Тропането по стената, което огласяше коридор я отведе право до старата стая на Уорън.
— Хм, време беше — дочу тя, когато отвори вратата с трясък. А после: — Мътните да го вземат, какво правиш ти тук, Джордж?
Джорджина замълча, докато отмине втората вълна на облекчение. То бързо се превърна в удивление, когато откри, че съпругът й лежи на пода с крака, вдигнати към стената, върху която допреди миг бе нанасял силни ритници.
— Мога да те попитам същото, Джеймз. И по-точно — какво, по дяволите, правиш там долу?
Той разгневено изръмжа.
— Опитвам се да привлека нечие внимание. Предполагам, ще ми кажеш, че си ме чула долу от улицата?
Този тон й напомни, че последните му думи към нея бяха: „Не бива да напускаш тази карета в никакъв случай.“ Нещо, което Албърт се беше опитал да й припомни.
— Всъщност не — каза тя, като клекна и започна да го развързва. — Но видях с очите си как един по един излязоха всички, освен теб, а това променя нещата, не мислиш ли?
— Не. Чудесно е, когато съпругата не изпълнява това, което й се казва.
— Престани, Джеймз. — Тя рязко изсумтя. — Кога съм го правила?
— Отклоняваш се от темата — измърмори той.
— Би ли предпочел да ги бях последвала? Като стоя в каретата, разбира се.
— Мили боже, не.
— Тогава се радвай, че просто изпратих Албърт да свърши това. Или… да не би да знаеш къде отиват?
— На пристана, но нямам представа на кой пристан. Ще отплават за Америка.
— Всички?
— Включително и Ейми.
— Какво!
— Точно така се чувствам и аз — каза той.
— Но ти защо не се възпротиви?
— Изглеждам ли ти като човек, който не се е възпротивил?
— О, но сигурно Уорън…
— Опита се, Джордж, не мога да не кажа това. Факт е, че той беше дяволски ужасен да бъде затворен на един кораб с момичето. Трябва да призная, че може да съм сгрешил в преценката си за негодника… по този пункт. Той наистина не иска да има нищо общо нея.
— Сигурен ли си?
— Боже Господи, не смей да звучиш разочаровано.
— Ще смея, ако искам — заинати се тя. — Но тяхната история, или липсата на такава, сега не е на дневен ред. Предполагам, че ще отплават за Бриджпорт, където е вазата. Тези хора ще ги пуснат ли, щом си я получат?
— Така се спазариха.
Джорджина се намръщи.
— Имаше ли едно „но“ накрая или така ми се е сторило?
— Слухът ти наистина се е подобрил забележително, Джордж.
Сарказмът бе свързан с предишната му забележка че е чула тропането от улицата. Джорджина се намръщи още повече.
— Няма да избягаш от този въпрос, Джеймз Малори.
Той въздъхна и се изправи, щом падна и последното въже.
— Споразумяха се за това.
— Че Уорън и Ейми ще бъдат освободени, след как вазата бъде предадена?
— Да.
— Но?
— Съмнявам се, че китайският господар възнамерява да спази споразумението. Твърде упорито се опитваше да получи вазата в замяна само на Ейми. Това което иска, е вазата плюс кръвно отмъщение.
— Е, не може да получи и двете.
Джеймз вдигна вежди пред нейната твърда непоколебимост.
— Той със сигурност ще бъде съкрушен да научи, че няма да му го позволиш, скъпа.
— Проклето да е изкривеното ти чувство за хумор. Аз наистина го мисля.
Той я прегърна, за да я изведе от стаята.
— Знам, че го мислиш. А брат ти вероятно е стигнал до същия извод като мен. Той ще има време да намери начин да защити и себе си, и Ейми.
— Защо все още долавям съмнение в тона ти?
— Защото, мътните да го вземат, му нямам вяра, че ще го направи както трябва. Може да оплеска каквото си иска, щом се касае до него самия, но не и когато е замесена Ейми.
— Уорън е далеч по-способен, отколкото ти си мислиш.
— Няма нужда да се обиждаш, Джордж. Не обвинявам теб, че си от семейството на…
— Не го казвай — предупреди го тя рязко. — Не съм в настроение за обичайното ти пренебрежително
