— Ти страхотно голям, капитане. Няма опиташ избяга, разбрано? На Тайши не хареса да има работа с тебе.
— Страхуваш ли се, дребосъко? — попита Уорън подозрително, който отлично знаеше колко опасности крие привидната безобидност… ако идва от Китай. — Нека да проверим дали е така.
Уорън се протегна и придърпа Тайши за предната част на туниката му, после го вдигна във въздуха с една ръка. Само за част от секундата палецът на ръката му беше силно извит. Нападението свали Уорън на колене, а Тайши отново стъпи на краката си.
— Както си и мислех — процеди Уорън. — Способностите ти на добре подбран пазач бяха чудесно демонстрирани, така че сега можеш да си вървиш.
Той размърда палеца си. Все още без да откъсва поглед от него, Тайши бързо се отмести настрана. Вероятно се шегуваше, предположи Уорън, но все пак дребосък: сигурно бе поуплашен. Едва ли всеки ден виждаше мъж по-висок с близо половин метър от него. Тайши със сигурност бе свикнал да се бие с хора с подобни на своите размери и човек с ръста на Уорън и с тяло, което в никакъв случай не можеше да се нарече слабо, неизбежно би го стреснал, независимо за колко способен се мислеше.
Разбира се, Уорън не допусна тази мисъл да го заблуди. Той вече знаеше от опит, че и мъже, по-дребни от него, можеха да го изравнят със земята. Джеймз Малори го бе доказал, без ни най-малко да се напряга.
При мисълта за Джеймз му хрумна една идея, на която не можа да устои.
— Ще сключим сделка с теб, Тайши — каза той, докато ставаше на крака и разтърсваше ръката, която още го болеше. — Аз изобщо няма да ти създавам проблеми, а за сметка на това ти ще ме научиш на бойните си умения.
— За да ги използваш против Тайши? Ти смешен като английската лейди, капитане.
Споменаването на Ейми накара Уорън почти отчаяно да пожелае да получи съгласието на Тайши. Уроците биха го ангажирали достатъчно, а и биха му причинили достатъчно болки, за да прогони тази палавница от мислите поне за известно време. Освен това, те щяха да му дадат преимущество при следващата му среща с Джеймз, каквото англичанинът не би очаквал. Това, разбира се, предполагаше, че Уорън ще се измъкне читав от тази бъркотия.
— Не се самозалъгвам, че ще ме научиш на всичко, което знаеш, така че защо трябва да се безпокоиш? — попита Уорън. — А освен това не бих нападнал учителя, имаш моята дума.
— Тогава защо искаш да учиш?
— Ти притежаваш умение, което бих искал да използвам срещу „кръглите очи“, когато приключим с това пътуване. Помисли си, Тайши. Ще ме направиш щастлив и господарят Жанг ще е доволен от теб. В противен случай, мога поне веднъж дневно да се опитвам да съборя тези стени и да те удуша със собствената ти плитка, и сигурно един ден ще успея.
Тайши изсумтя, но без особено презрение. И не пристъпи по-напред в каютата, за да сложи храната долу върху пълната със свещи кутия, която служеше за маса на Уорън. Постави купата на пода и се накани да си тръгне.
Уорън още не беше свършил с него.
— Поискай разрешение, ако желаеш. Гарантирам ти, че твоят господар ще бъде очарован при мисълта, че всеки ден ще ям бой. Може би дори ще поиска да погледа.
Тази идея грабна интереса на Тайши.
— Да забавлявам господаря Ятсен ще бъде нещо добро.
Уорън предпочиташе копелето да не го гледа, но щеше да се примири с това.
— Размисли и на сутринта ми кажи решението си. Но каквото и да е то, аз имам споразумение с твоя господар, и то не включва да стоя затворен по време на цялото пътуване. Можеш да му го напомниш. Ако не друго, поне мога да работя…
Прекъсна го удар но преградата, последван от разярен вик:
— Кой е там? Ти ли си, Тайши? Ако си ти, по-добре ела тук, джудже такова, преди да съм подпалила този проклет кораб!
И двамата се взряха за момент в преградата, преди Тайши ужасено да прошепне:
— Би ли го направила наистина?
— Разбира се, че не — каза присмехулно Уорън, но с малко по-тих от обичайния си глас. — Обаче тя вдига голяма врява. Още ли не си ходил да видиш какво иска?
— Заповеди са да не посещавам, само да храня, но знам какво иска лейди. Утре може пак се опита да пукне моя глава.
Уорън заплашително пристъпи напред.
— Не си я наранил, когато си спасявал главата си, нали?
Този път Тайши отскочи назад и се приземи навък пред вратата.
— Не наранил твоя лейди — бързо го увери той. — Малко натъртена може би тук — Тайши посочи задните си части. — Но не оплаква се от това. Оплаква от всичко друго, но не от това.
Уорън разбра грешката си твърде късно, но все пак се опита да я поправи.
— Тя не е моя лейди.
— Щом казваш, капитане.
— Не ми се подигравай, човече — озъби се нетърпеливо Уорън. — Наистина не е. И, за бога, ако попита, не й казвай, че съм й съсед. Тя наистина ще ме побърка с непрекъснатото си бърборене, а аз наистина ще си го изкарам на теб, ако го направи.
Уорън не бе сигурен дали е успял да убеди китаеца, но Тайши поне изглеждаше малко объркан, преди да затвори и да заключи вратата. Уорън обаче беше разгневен от себе си за тази грешка и задето я бе направил без дори да усети. Колко още можеше да изглупее? Последното нещо, от което имаше нужда, бе пазачът му да увери Жанг, че той най-определено милее за благото на Ейми По дяволите, как му се искаше това да не беше вярно.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Ейми се отмести от преградата, отиде до постелята си и обезсърчено се сви на кълбо върху нея. Ухото я болеше от притискането до грубото дърво, но болката в душата й бе по-голяма.
Значи, Уорън не искаше да говори с нея. Той никога не беше искал да говори с нея, така че не трябваше да я боли, когато го чу да го казва. Но я болеше.
Всъщност направо й се плачеше. Нямаше да го направи, разбира се. От самото начало бе знаела, че няма да й е лесно да спечели Уорън, че ще трябва да преодолее много горчивина и съмнения. А и той беше мъж с принципи — принципи, които държаха жените на безопасно разстояние. Не искаше да бъде щастлив. Харесваше му да е нещастен. Толкова много неща за преодоляване…
Следващата сутрин възвърна увереността на Ейми, поне що се касаеше до Уорън. Тя още вярваше с цялото си сърце, че разрешението на проблема е да прави любов с Уорън, че това е чудото, което ще промени тяхната връзка, или по-скоро ще сложи началото на такава.
Колкото до изминалата нощ, съмненията и отчаянието сигурно се дължаха на несигурното положение, в което се намираше. Ейми ни най-малко не се съмняваше, че Уорън не би бил тук, ако е имал избор. Вероятно чичо й Джеймз е разбрал какво се е случило и е настоял Уорън да я спаси. Е, все още не изглеждаше да се е заел да я спасява, но тя беше достатъчно оптимистично настроена, за да предположи, че Уорън знае какво прави.
Все пак, някакво потвърждение на тези предположения нямаше да й навреди, напротив — определено щеше да помогне. Само че Уорън продължаваше да отказва да й говори, дори през стената, за да ги потвърди. Проклетник, можеше поне този път да отстъпи от ледената си сдържаност. Но не, боже опази, как би могъл да по каже и капка съчувствие или загриженост спрямо нея. Нали ако го направеше, тя можеше да си помисли, че на него наистина му пука за нея, а това изобщо не би му харесало.
Движението на кораба й подсказваше, че са в открито море. Светлината под вратата й подсказваше, че денят наистина е настъпил. Тишината откъм съседната каюта не й подсказваше нищо. Ейми усети, че отново я обзема свиреп гняв, който щеше неизбежно да я накара да захлопа за пореден път по преградата, която я разделяше от Уорън. Не искаше да го прави. Щом той желаеше мълчание, щеше да го получи, и тя се
