Напоследък се бе държала като образцова заложница и не беше дала на Тайши никакъв повод за оплаквания. Но не бе в характера й да бездейства и просто да търпи несгодите. Само че нямаше какво да направи, бе изиграла всичките си козове. Тъкмо тази мисъл, която не беше преставала да я гнети през целия ден, запали фитила на яростта, с която се славеше целият род Малори.
Беше ядосана на Тайши, задето не я вземаше на сериозно; на Уорън — за неговото твърдоглавие и за продължителното му безмълвие; на Жанг — защото я бе въвлякъл в тази каша при положение, че съвсем спокойно би могъл да я остави на мира, след като беше пипнал Уорън. Но край на всичко това. Край на безропотното примирение с мълчанието на Уорън и с тираничната власт на Жанг.
Тайши пръв разбра това, когато й донесе храната същата вечер. В мига, в който той отвори вратата, Ейми дръпна чинията от ръцете му, сграбчи между пръстите си щипка ориз и го поднесе към устата си.
— Не съм гладна, тъпако — каза тя в отговор на стреснатата му физиономия. — Но открих своето оръжие.
— Ти ще замеряш мене с храна?
За малко наистина да го стори, само заради чудесното му хрумване. Тайши притежаваше странен хумор, който не винаги бе твърде ясен и много често можеше да се изтълкува чисто и просто като глупост. Но Ейми бе започнала да подозира, че той само се прави на глупак, за да я предизвика. Обикновено успяваше и днешният ден не направи изключение.
— Много се изкушавам да го направя — каза тя, насилвайки се да не повишава тон. Не искаше Уорън да чуе какво е намислила; не че той би стоял с ухо до стената, но все пак не биваше да се рискува. — Но понеже това може да е последното ми ядене, ще се въздържа.
Думите й го накараха да се намръщи.
— Тайши не остави тебе гладна, миси.
— Ще ме оставиш, ако Жанг ти нареди, нали? Не си прави труда да отричаш. А той сигурно ще ти нареди точно това, когато научи какво мога да направя с малко храна.
— Не те разбира.
— Ще ме разбереш, само внимавай. Ще кажеш на твоя господар, че ако не ми позволи да се срещна с капитан Андерсън още сега, ще се задавя с тази храна и ще умра. Да видим тогава как ще накара Уорън да му върне проклетата ваза.
Тайши вдигна умолително ръка.
— Чакай, миси! Тайши разбере.
Върна се тутакси. Ейми се вторачи в затворената врата. Не можеше да повярва. Нима номерът беше минал? Нима малкият приятел най-после бе я възприел на сериозно? Не беше се надявала да успее. Ами ако и Жанг я вземеше насериозно и да й дадеше това, което бе поискала… Тя не беше подготвена! Не бе сресала косата си, не бе облякла изкусителната си рокля и, по дяволите, беше гладна.
Ейми погълна като вълк половината от храната след това се втурна за гребена. И добре правеше, че бърза, защото Тайши изобщо не отнесе скромния си въпрос до Жанг. В момента господарят вечеряше, а никой, никога не можеше да го безпокои по време на хранене.
Тайши не отиде по-далеч от съседната врата, където надникна, за да попита Уорън:
— Възможно ли е човек да се задави с храна?
Уорън бе седнал срещу стената и тъкмо привършваше собствената си вечеря.
— Имаш предвид нарочно?
— Да.
— Предполагам, че е възможно, ако вдиша храната с дробовете си, но нямам намерение да правя подобни опити, ако затова си дошъл.
Тайши не отвърна нищо и отново излезе. Беше му заповядано да се грижи двамата затворници да се чувстват щастливи по време на пътуването и да прави всичко възможно, за да бъдат задоволени. Преместването на жената от едната каюта в другата беше напълно възможно. Американецът сигурно щеше да се противи в началото, но Тайши бе убеден, че няма да е задълго. Дори ако грешеше, щеше просто да му се наложи да изтърпи за известно време един разярен американец това не беше кой знае какво.
По-късно щеше да попита Ли Лянг дали това бе най-мъдрото решение, но засега…
Когато вратата се отвори, Уорън вдигна поглед замръзна на място. Тайши бутна Ейми вътре, затваряйки вратата след нея. Исусе, беше по-лошо, отколкото изобщо си го бе представял. Тялото му мигновено откликна на гледката: Ейми, облечена в тези черни, очертаващи формите й туника и панталони, с боси крака и разпусната във великолепен безпорядък коса. Не спомняше някога да е виждал нещо толкова красива, възбуждащо… а не можеше да я има.
Тя мълчеше, но не изглеждаше изплашена, нито смутена… кога ли изобщо бе изглеждала такава? Всъщност го изпиваше с тези нейни дълбоки сини очи и Уорън осъзна, че е облечен само с втория чифт панталони, които му бяха дали. Бяха прекалено къси и тесни около прасците, затова той ги бе отрязал над коленете. До този момент не се беше чувствал като гол в тях.
Двамата продължаваха да мълчат. Уорън бе сигурен, че ако се опита да проговори, гласът му няма да бъде нищо друго, освен дрезгав грак, но все пак се реши. Не се получи точно грак, а по-скоро ръмжене, защото първият въпрос, който му хрумна, бе:
— С какво го подкупи? Не, не ми казвай; ти можеш да го подкупиш с едно-единствено нещо и то е пред очите ми.
— Това май трябваше да ме засегне, така ли е? — отвърна тя с обичайната си дръзка закачливост. — Не беше лошо, но е излишно. Сигурно си забравил колко е трудно да ме обидиш, когато знам защо се опитваш да го направиш. Всъщност успях, благодарение на заплахата, че ще се задавя.
— Какво? — Уорън се изправи от сламеника, върху който бе седнал, за да я погледне заплашително. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Казах на Тайши, че ще се задавя е храната си, ако не бъда поканена в твоята каюта. Обикновено той не е толкова наивен. Чудя се как изобщо ми повярва.
— Мътните да го вземат този малък китаец — да не му каже за какво била цялата работа със задавянето! Ако бе го направил, Уорън щеше да му обясни, че ако някой се опита да се задави нарочно, може да получи най-много пристъп на кашлица.
— Изчезвай от тук, Ейми.
— Не мога — отвърна тя и изглеждаше доволна, че може да го каже. — Тайши не е толкова небрежен. Не чу ли, че ключалката изщрака?
Не беше чул, но не се съмняваше, че вратата е заключена. И колко дълго щеше да се наложи да търпи този ад, преди да отведат Ейми обратно в нейната каюта? Дори още пет секунди щяха да са прекалено много.
— Няма ли да ме поканиш да седна? — бе следващият й въпрос.
На единственото място за сядане — леглото? Тя наистина си го търсеше и сигурно не й пукаше от това, сигурно го правеше нарочно.
— Трябва да поговорим — каза Ейми, защото той продължаваше да я гледа намръщено, без да каже и дума. — Да не си си помислил, че съм дошла за друго?
О, господи, отново нейните предизвикателства Уорън не можеше де ги понесе сега, не и когато Ейми стоеше пред него тъй прекрасна, не и когато тялото му бе възбудено, и готово да вземе онова, което толкова пъти му бе предлагала. От какво, по дяволите, си мислеше тя, че е направен?
Ейми виждаше съвсем ясно от какво е направен: силни мускули и сухожилия, величествена фигура. Със своя ръст той изпълваше, владееше тясното пространство… и нея. Ейми копнееше да докосне тази гладка гола кожа, да я вкуси, да изтича към него, да го прегърне и никога повече да не го пуска. Но не помръдна. Уорън беше разярен до полуда от нейното нахлуване и със сигурност щеше да я отблъсне, ако тя се осмелеше да осъществи копнежа си. Не, този път Ейми нямаше да направи подобна грешка.
— Трябва да говориш с мен, Уорън. — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Ако не беше толкова твърдоглав, ако си беше направил труда да ми кажеш поне една дума, когато те молих за това, сега може би нямаше да съм тук.
— За какво говориш?
