ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
Братята на Уорън бяха отплавали по-рано през седмицата обратно за Англия с новия управител. Ако тръгнеше веднага, имаше шанс да ги настигне още в морето. Така нямаше да му се наложи да се връща до Англия, за да им обяснява.
Не отплава веднага. Проучи кои други кораби ще отпътуват за тази част на света. Един от тях тръгваше по разписание след три дни. Уорън предположи, че Ейми ще пътува с него, а след като тя и чичовците й си заминаваха толкова скоро, наистина нямаше смисъл той изобщо да се връща в Лондон. Те можеха да обяснят на братята му всичко. Новият управител щеше да бъде настанен в кантората на „Скайларк“. Уорън нямаше какво друго да прави в Лондон… освен отново да бъде в твърде опасна за душевния му покой близост до Ейми.
Да, той трябваше да стои надалеч от Англия няколко години. Молеше се Ейми да замине по-скоро, защото при самата мисъл, че тя е в неговия дом, наистина му бе трудно да се въздържи да не се втурне натам. Още го глождеше усещането, че не биваше да оставя нещата да приключат по такъв начин, че трябваше да намери време да й обясни лично защо въпреки всичко не би се оженил за нея; че няма възражения срещу нея, а срещу самия брак. Разбира се, тя сигурно знаеше това, след като знаеше толкова много за миналото му, включително и за историята с Мариан. Но може би щеше да е по-добре да чуе от собствената му уста причините, поради които не искаше да я помоли да стане негова съпруга.
Не можеше да я изтрие от съзнанието си, такава, каквато я видя за последно — с тази смесица от обида, поражение и упорство, които променяха вида й, правеха я да изглежда по-възрастна от осемнадесетте си години, караха го да иска да я утеши. Беше дошла да го спаси, бе отказала да го има при други условия, освен нейните. И той й бе благодарен за това… или би трябвало да бъде. Но простата истина беше, че Ейми беше отказала да го има.
Исусе, нямаше да се остави и това да го измъчва, нали?
Уорън се впусна в работа и в срещи със стари приятели. В деня, в който Ейми замина, той се напи да смърт и прекара следващия ден в леглото в угризения, задето го бе направил. После продължи живота си. Върна се в къщи, но не и в спалнята, изпълнена със завладяващи спомени, които не можеше да понесе. Насрочи си пътуване до Западна Индия, което щеше да му отнеме няколко месеца, купи стока, за да натовари кораба и прекара последната си вечер в града с Мак, който мъдро се въздържаше да споменава името Малори.
Сутринта преди заминаването отиде до пристанището за да се наслади на късното лято, но в сегашното си настроение не откри нищо приятно в това. Бяха минали пет дни, откакто Ейми бе напуснала града и ставаше по-лесно да не мисли за нея… Не, не беше вярно. Не можеше да спре да мисли за нея. Но щеше да стане по-лесно. Трябваше, защото спомените всъщност ставаха болезнени.
Случи се така, че тази разходка из града не мина без събития. Като зави зад ъгъла, който водеше към пристанището, Уорън видя Мариан и цялата стара горчивина се върна и почти го задуши. Облечена в слънчево жълто — такъв бе дори цветът на дъждобрана й — тя от глава до пети изглеждаше като съпруга на богат човек; и все пак Уорън бе научил, че се е развела. Не беше сигурен как приема това, просто защото не си беше губил времето изобщо да мисли по този въпрос.
Трябваше да мине покрай нея, за да стигне до пристанището. Не, за нищо на света. Обърна се, за да прекоси улицата, но Мариан го бе видяла. Изтръпна, когато я чу да вика името му, но не направи нито крачка повече. Изчака тя да приближи до него. Някога би изпълнил и най-незначителния й каприз. Сега едва понасяше да я гледа, въпреки че с русата си коса и светлосините си очи тя бе не по-малко красива, отколкото всеки друг път.
— Как си, Уорън?
— Не съм в настроение за безсмислени разговори — отговори той рязко. — Така че, извини ме…
— Още си огорчен? Надявах се да не е така.
— Защо? — подсмихна се той. — Мислеше да започнеш оттам, откъдето спря?
— Не. Получих това, което исках — не завися от никой мъж. Не бих се отказала от това за нищо на света.
— Тогава защо разговаряме?
Тя му отправи усмивка, която, както той си спомняше, изразяваше търпение. Беше забравил тази нейна черта — безграничното й търпение, как нищо не можеше да я извади от равновесие. Сега осъзна, че това не е търпеливост, по-скоро й липсваха чувства. Беше толкова различно от търпението на Ейми или по-точно от спокойствието й, защото Ейми беше всичко друго, но не и търпелива.
— За малко да дойда у вас, знаеш ли — каза му тя — когато чух, че си се върнал. Но не ми стигна смелост. Затова се радвам, че попаднах на теб, защото искам да ти кажа колко съжалявам за моето участие в плана на Стивън. Не можех да ти го кажа по-рано, но сега, когато съм разведена, мога.
— И се предполага аз да ти повярвам?
— Както искаш. Просто имам нужда съвестта ми да е чиста. Не че и сега не бих сторила същото, но искам да знаеш, че не се чувствах добре, когато го правех.
— Когато правеше какво, Мариан? За какво, по дяволите, говориш?
— Стивън беше измислил всичко — за мен, за теб. Всичко е било добре изработен план, създаден дори преди ти и аз да се познаваме. И ти се хвана на въдицата. Беше млад и наивен, а планът беше прост. Да те накара да се влюбиш в мен и после да бъдеш изоставен заради най-злия си съперник. А бебето беше част от сделката. Впрочем, разводът също. Както ти казах, той е планирал това предварително. Всичко, от което се нуждаеше, бе жена, чрез която да го осъществи и той откри тази жена в мен, защото това, което ми предлагаше в замяна, беше твърде изгодно, за да го отхвърля. Да бъда богата и независима, без да трябва да отговарям пред никой мъж. Това беше примамката. Затова го направих.
В момента Уорън беше твърде изпълнен с недоверие, за да се ядоса.
— Бебето е било част от това?
— Да. Това, което Стивън щеше да каже, ако ти се бе опитал да предявиш претенции към детето, беше вярно в по-голямата си част. Аз спях с него. Настояваше за това, не защото ме харесваше или нещо подобно, а за да е сигурен, че ще забременея. Виждаш ли, той не се интересуваше чие ще е детето. Важното бе ти да смяташ, че е твое.
— Кой беше бащата?
Тя сви рамене с безразличие.
— Честно казано, не знам. То нямаше да остане при мен — това също беше част от сделката — така че се опитах да не се привързвам към него.
— Стивън ли го уби?
Тя беше изненадана.
— Това ли си мислеше? Не. Това е най-забавното. Той наистина обичаше това момче. В действителност беше съсипан, когато се случи нещастието.
— Сигурно.
Тя се намръщи.
— Ти му позволи да спечели, нали? Ти позволи всичко да стане, както той го беше планирал.
— Като че ли можех да направя нещо друго, като знаеш какъв наивен глупак бях.
— Имам предвид сега. Да не би да не виждам, че още си много огорчен? Защо просто не загърбиш всичко това и не го забравиш? Не знаеш ли, че единствената причина, поради която стояхме женени толкова дълго, бе защото той смяташе, че още ме обичаш? Бяхме се споразумели да получа развод само след няколко години, но мисълта, че нашият брак изцежда няколко капки кръв повече от сърцето ти, го караше непрекъснато да отлага. Най-накрая все пак получих развод, но само поради факта, че ти отсъстваше достатъчно дълго, за да може да злорадства над нещастието ти.
— Значи си останала свързана с него по-дълго, отколкото си искала? Мислиш ли, че ми пука?
— Може би ще искаш да узнаеш, че никога не съм се интересувала от него, а и той чувстваше същото спрямо мен през всичките тези години.
— Значи има справедливост, в края на краищата?
— А може би ще искаш да узнаеш и това, че той се отегчи от последния си план и че обмисля нов.
— Наистина ли мислиш, че ще направя същата грешка втори път?
— Не, просто си помислих, че трябва да го знаеш — не всичко е свършило, що се отнася до Стивън.
