кадифен жакет в тъмносиньо, подплатен в сребристосиво, ще допълва чудесно тоалета.
Но непознатата не бързаше да си тръгва, изчаквайки да види какви аксесоари ще и бъдат предложени. Благодарение на нея Келси си поръча изключително изящен и елегантен тоалет, който майка й от сърце би одобряла. Прииска й се да промени и предишните поръчки, но реши да не изкушава късмета си. Все пак модистката явно бе получила точни инструкции от Дерек, а именно той щеше да плати сметката.
Преди да си тръгне, й бе поръчал пълен тоалет, който вече бе почти готов, трябваше само малко да се преправи според мерките й.
Това бе вечерна рокля от плътна коприна в люляков цвят, а бухналите ръкави и деколтето бяха поръбени с тъмновиолетова дантела. Високата талия се пристягаше с колан, украсен със същата дантела. Кадифена наметка, също в тъмновиолетово, бе в комплект с роклята. Когато Келси се върна в предната стая, отново се чувстваше като предишното си аз.
Дерек все още не бе дошъл, но други двама джентълмени се бяха излегнали на диваните и всеки един от тях я измери с възхитен поглед. Младата дама, която й помогна със съветите си, също бе там. Слагаше ръкавиците си и се готвеше да си тръгне, когато видя Келси и я дари с приятелска усмивка.
— Свършихте ли с поръчките? — весело попита тя. Явно бе забелязала възхитените мъжки погледи, защото побърза да добави: — Може би отивате някъде наблизо? Моята карета е отвън.
Колко много й се искаше да се съгласи. Дамата, изглежда, бе приятелски настроена, а Господ й бе свидетел колко много й липсваха приятелите в този град. Но, разбира се, не можеше да приеме поканата. Нито пък можеше да рискува да се сприятели с човек на висшето общество, който щеше да я презре и отхвърли, когато разбереше каква е тя.
Така че се насили да отвърне:
— Много любезно от ваша страна, но моят екипаж скоро ще пристигне.
Това би трябвало да сложи край на разговора, но непознатата явно я харесваше.
— Не сме ли се срещали и преди? — полюбопитства тя. — Струвате ми се смътно позната.
Жената имаше право, тъй като Келси неведнъж бе чувала да казват колко много прилича на майка си, а когато идваха в Лондон, родителите й бяха част от висшето общество.
— Предполагам, че е случайна прилика — отвърна тя. Не мисля, че сме се срещали. За пръв път идвам в Лондон.
— Сигурно е доста вълнуващо за вас.
— По-скоро плашещо.
Дамата се засмя.
— Да, Лондон е голям град, нали? И много лесно можеш да се изгубиш, ако идваш за пръв път. Ето, вземете.
— Бръкна в малката си чантичка и извади визитна картичка. — Ако се нуждаете от придружителка или компаньонка, просто ми се обадете. Живея наблизо, малко по-нагоре на Парк Лейн и ще бъда в града още седмица.
— Ще го имам предвид — любезно се усмихна Келси,
Но, разбира се, не би и помислила да посети младата дама, въпреки че страшно й се искаше. Непознатата изглеждаше толкова мила и явно лесно се сприятеляваше. Преди няколко седмици би могла да и бъде приятелка, но не и сега.
Отпъди тъжните мисли. Нямаше смисъл да съжалява за миналото. Сама си бе избрала пътя. Трябваше просто да се научи да живее с новото си положение.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
— Дяволски си привлекателна!
Келси се усмихна, предполагайки, че думите са комплимент. Това бе всичко, което Дерек изрече, когато се върна, за да я вземе, след като близо двадесет секунди я зяпа втренчено, без да каже нито дума. Това я накара да се почувства много красива, нещо, което рядко й се бе случвало преди.
В каретата той изглеждаше някак си… объркан и продължи да се взира в нея. Намръщи се и тя обезпокоено по-пита:
— Нещо не е ли наред?
— Нима не разбираш, че с тези дрехи изглеждаш като дебютантка във висшето общество?
Тя се изчерви и неспокойно се размърда на седалката. Искаше й се да не го бе забелязал. Ала след като го бе сторил, бе по-разумно да го отвлече от тази мисъл.
— А как изглеждах онази вечер, облечена в червената рокля? — попита.
Както се надяваше, лицето му се отпусна и той смутено й се усмихна.
— Ето виждаш ли? — продължи тя. — Дрехите създават такова впечатление, не личността. Тази бе единствената рокля, която можех веднага да облека, без значителни поправки. Според мен госпожа Уестърбъри е решила, че е подходяща за вечерта.
— Да, аз й казах да ти приготви нещо официално. Няма значение. Просто трябва малко да променя плановете си.
— Какви планове?
— Мислех да вечеряме в някое тихо и закътано местенце, но ти си толкова красива, че ми се иска повече хора да те видят.
Келси отново се изчерви. Думите му й доставиха огромно удоволствие, но тя не желаеше да му причинява неудобство.
— Моля те, Дерек, няма нужда да променяш плановете си само защото… — започна.
— Няма значение, скъпо момиче — прекъсни я, и без това смятах да проверя как вървят залаганията при Олбъни. След това може да посетим „Воксхол“.
Дори тя бе чувала от родителите си за парка „Воксхол“, известен със сенчестите си алеи, многобройни лавки, отрупани с различни стоки, великолепни концерти на открито. През деня мястото бе напълно благоприлично, но през нощта скритите алеи с малки пейки бяха идеално място за любовни двойки и всяка дама, която държи на репутацията си, не би рискувала да я видят там след настъпването на нощта.
Когато спряха пред „Олбъни“ тя се чувстваше уморена. Ресторантът бе много уютен и приятен и тя се отпусна на стола, отпивайки от виното си. Единственият проблем бе, че Дерек може да срещне познати. Обаче той явно се бе подготвил, защото когато към масата им приближиха двама джентълмени, я представи като вдовицата Ленгтън.
Изрече лъжата толкова леко и убедително, че те му повярваха. Разбира се, младият мъж не подозираше, че неволно ги и бе излъгал.
— Защо ме представи като вдовица? — попита Келси, когато господата се отдалечиха.
— Ами на вдовиците е разрешено да правят каквото си искат, докато дебютантките, на каквато ти приличаш, не могат да излизат без компаньонка.
— А аз едва ли мога да мина за такава.
— Наистина изглеждаш значително по-съблазнително от една компаньонка подразни го тя.
— Напълно съм съгласен — ухили се младият лорд и в очите му проблеснаха дяволити пламъчета.
В този миг разговорът им бе прекъснат от една двойка, която и двамата не очакваха.
Джеръми Малори и Пърси Елдън се настаниха без покана на масата им.
— По дяволите, как ме открихте? — възкликна Дерек.
— Джеръми трябваше да предаде бележка от баща си до твоя чичо Антъни и никак не бе трудно да забележим каретата ти отпред — отвърна Пърси, докато лакомо оглеждаше ястията в чиниите им. — Между другото как е храната? Великолепна, както казват?
— Вие двамата нямате ли по-добро занимание тази вечер? — раздразнено изръмжа Дерек.
— По-добро от храненето? — Пърси бе искрено ужасен. Джеръми тихо се изкиска.
— Предлагам да извикаш келнера, братовчеде. Нали наистина не искаш да ни лишиш от тази прелестна компания. Можеш да се наслаждаваш на уединението си с дамата по всяко време. Не бъди толкова безсърдечен.
— Цяла седмица мечтае да я зърне — обади се Пърси. Масата внезапно подскочи, сякаш някой бе сритан под нея. Пърси и Джеръми се изгледаха кръвнишки един друг.
