острието, кожата се откъсна от пръстените и катинарът бе махнат.
Той подаде предмета на Ейми. Тя незабавно се зае да разгъва кожените парчета. Накрая извади Подаръка. В крайна сметка се оказа книга с кожена подвързия, върху която обаче нямаше надпис. Отгоре имаше сгънат пергамент, който падна на пода.
Макар че половин дузина ръце се протегнаха, Дерек го вдигна пръв, разгъна го и след един бегъл поглед рече:
— Мили Боже, Ейми, твоите „предчувствия“ не са празна работа, нали? Надявам се, че не си се обзаложил на много голяма сума, Джеръми.
Братовчед му се засмя.
— Тя не се интересуваше от печалбата, а само се обзаложи, че ще спечели. Винаги печели, ако още не си го забелязал. Тези дни ще трябва да я заведа на някое от надбягванията. Не се съмнявам, че ще затъмни дори Пърси, който се слави, че винаги познава победителите.
Пърси бе стар приятел на семейството, поне на по-младите. Той бе близък с Никълъс и Дерек, а след това се бе сприятелил и с Джеръми, когато преди години Дерек взе под крилото си новооткрития си братовчед.
— Ако веднага не кажеш какво пише в това писмо, Дерек Малори, здравата ще те ритна, не се шегувам! — нетърпеливо заяви Реджи.
Двамата с Дерек бяха повече като брат и сестра, отколкото братовчеди. Бяха отраснали заедно след смъртта на майката на Реджи и през годините тя го бе ритала доста често, така че той побърза да отговори:
— Това е дневник, който те са написали заедно, нещо като семейни история. Струва ми се, че е било много мило от тяхна страна, като се има предвид фактът, че не е останал нито един жив човек, който ги е познавал… искам да кажа отблизо.
Подаде листа на Реджи, която го прочете на глас.
На нашите деца и на техните деца и внуци. Този дневник, който оставяме, може да се окаже изненада, а може би не. Това не е нещо, за което сме говорили пред другите, не сме го казали дори на нашия син. А и не сме сигурни дали ще имаме други деца, с които да споделим нашите преживелици.
Знайте, че не бе никак лесно да убедя моя съпруг да изложи мислите си в този дневник, защото той смята, че не го бива в писането. Накрая трябваше да му обещая, че няма да чета неговата част и той ще може свободно да опише някои свои чувства и преживявания, с които аз може да не съм съгласна или за които да му се подигравам. Той ми даде същото обещание; затова, след като свършихме този дневник, ние го заключихме със здрав катинар и хвърлихме ключа.
И така, оставяме този документ за вас, за да го прочетете някой ден и да го оживите с вашето въображение. Макар че когато ще го четете, ние навярно вече няма да сме сред вас и вие няма да имате възможност да ни разпитате за нашите мотиви, както и за не особено честните ни отношения с хората, които биха могли да ни навредят. Освен това ви предупреждавам: ако са ви накарали да повярвате, че ние сме хора, които не биха могли да сгрешат, тогава не четете по-нататък. В крайна сметка ние сме обикновени хора, с всички недостатъци, грешки и страсти, които са характерни за целия човешки род. Не ни съдете, а се опитайте да се поучите от грешките ни.
Лицето на Ейми светна, докато притискаше дневника към гърдите си. Значи е била права! Искаше незабавно да започне да чете дневника, написан от прабаба й и прадядо й, но останалите продължаваха да обсъждат писмото…
— Анастасия? — попита Антъни. — Досега не съм чувал да наричат така баба ми.
— За разлика от Ана това име не е английско изтъкна Джеймс. — Ако питаш мен, това е един съвсем очевиден опит да се скрие истината.
— Но каква истина? — попита Дерек. — Анастасия би могло да е испанско име.
— Или да не е — обади се Травис.
— Няма смисъл да мъдруваме повече, когато можем веднага да узнаем истината — каза Маршъл. — Кой ще започне да чете пръв?
— Ейми, разбира се — предложи Дерек. — Този дневник може и да се е появил преди облога й с Джеръми, но явно е свързан с него, макар че що се отнася до мен, аз все още бих искал да знам кой го е намерил и го е увил като коледен подарък, вместо направо да го даде на баща ми.
— Навярно през всичките тези години е бил в къщата, но никой не е подозирал за съществуването му — предположи Реджи.
— Нищо чудно — кимна Дерек. — По дяволите, тази къща е толкова огромна, че сигурно има кътчета, в които дори и аз не съм надниквал, а аз съм израснал тук.
— Повечето от нас са израснали тук, скъпо момче — отбеляза Антъни. — Но ти си прав — не можеш да откриеш всичко, докато си млад. Предполагам, че зависи от това кое намираш за интересно.
Ейми и повече не можеше да издържи напрежението и решително се намеси:
— Бих искала да започна да чета дневника на глас; ако някой от вас има желание, да остане и да слуша.
— Съгласен съм да чуя една или две глави — рече Маршъл и се настани удобно в едно кресло.
— Като гледам колко е дебел този дневник, сигурно ще го четем чак до Коледа — отбеляза Уорън, докато се отпускаше на един диван. Кимна към Ейми и потупа мястото до себе си.
— Значи имаме късмет, че сме го отворили по-рано, нали? — ухили се Джеръми.
— Струва ми се, че сега не бих могъл да заспя. Не и след онова проклето:
— Мисля, че първо трябва да събудим Джейсън и Едуард — отвърна Антъни.
Джеймс кимна.
— Съгласен съм. Събуди ги, а през това време аз ще отида да намеря още една бутилка коняк. Имам чувството, че се очертава доста дълга нощ.
10.
Керванът се състоеше от четири големи фургона. Три от тях приличаха на малки къщи на колела, изцяло направени от дърво, включително и леко скосеният покрив. Бяха снабдени с врати и прозорци, закрити с яркоцветни завеси. Някои бяха доста стари — свидетелство за голямото майсторство на този, който ги бе правил. Дори четвъртият фургон бе изработен от умела ръка, макар да бе предназначен за продоволствия и различни житейски принадлежности.
С настъпването на нощта керванът щеше да се отбие от пътя, за да се направи лагер. От четвъртия фургон щяха да свалят палатките заедно с големите котли и железните пръти, които образуваха триъгълници, за да ограждат лагерния огън и върху които се приготвяше храната. Само минути след спирането на кервана и мястото щеше да заприлича на малко оживено селце. Над близките дървета щяха да се понесат приятни аромати, смях и игрива музика.
Най-големият от четирите фургона принадлежеше на
Вторият по-голям фургон принадлежеше на Николай, сина на Иван, и бе изработен, когато бе решено Николай да се задоми. Това бе преди шест години. Младият циганин още не си бе взел съпруга. Според Мария Степанова — старицата, която живееше в третия фургон — поличбите не бяха благоприятни за женитбата му. Отначало старицата бе заявила, че сватбата трябва да се състои на определен ден от годината, за да бъде бракът благословен с плодовитост, но после всяка година заявяваше, че според поличбите този ден не вещае нищо добро за предстоящия му съюз, което изпълваше с бяс младия циганин.
