Подаръкът

Малкият керван се състоеше от шест семейства, наброяващи четиридесет и шест души заедно с децата. Те се женеха помежду си, но понякога нямаше достатъчно млади момичета или младежи, от които да си изберат. В такива случаи младите цигани си търсеха подходящи половинки сред други кервани като техните. По време на пътуванията си се срещаха и общуваха с безброй хора, но пък те бяха чужденци или, както ги наричаха, гаджо, които заради чистата си кръв никога не биха влезли в брак с тях.

Иван също бе изгубил търпение от постоянното отлагане на този брак. Той вече бе платил годежната цена за бъдещата съпруга на Николай. Неговата дума бе закон, но той никога не би се осмелил да противоречи на Мария. Тя беше техният късмет, техният залог за добро бъдеще. Да пренебрегне предсказанията на Мария, би било равносилно на смърт за всички тях. Циганите твърдо вярваха в това. Обаче в същото време не можеше да избере друга невеста за сина си. Само внучката на Мария бе подходяща, нейната единствена жива потомка, единствената, която идеше да продължи да им носи щастие, след като Мария си отидеше от този свят.

Тази вечер, както обикновено, циганите направиха своя лагер край града, през който бяха минали през деня. Никога не лагеруваха прекалено близо до града, ала в същото време бяха достатъчно близко, за да могат жителите му да идват при тях, а и те да отиват в града. На сутринта жените щяха да почукат на всяка врата, предлагайки разноцветни дрънкулки, фино изработени плетени кошници или да погадаят на ръка и да предскажат бъдещето — нещо, с което тяхното племе беше прочуто от незапомнени времена.

Освен това щяха да възхваляват уменията на мъжете си, защото хората на Лаутару се славеха като едни от най-добрите майстори на фургони и каруци в света. Спечеленото поделяха по равно, защото частната собственост не бе позната сред тях. Затова някои от жените се прибираха у дома с едно или две откраднати пилета.

Ако им поръчаха да направят каруца, можеше да останат седмица в областта; ако ли не, след ден или два си тръгваха. Понякога, ако работата се проточеше твърде много, керванът си тръгваше и оставяха майсторите да довършат поръчката, а после да ги настигнат. По пътя оставяха знаци, които да ги отведат при своите.

Този начин на живот се налагаше, защото циганите биваха обвинявани за всяко престъпление, независимо дали го бяха извършили или не. Ако в околността имаше цигански керван, то всички беди започваха да се стоварват върху тях, ако останеха твърде дълго. Можеха да направят лагера си за няколко минути, а можеха още по-бързо да опаковат багажа си и да си тръгнат. От дългия си опит и преследванията през вековете се бяха научили да потеглят веднага щом трябва.

Те бяха скитници; това бе в кръвта им — нуждата да пътуват, да откриват нови и нови хоризонти, по- младите вече бяха пътували из Европа, по-старите познаваха Русия и съседните страни. Ако обстоятелствата не ги принуждаваха да си тръгнат набързо, те биха искали да останат по-дълго в една страна и да научат добре езика. Да знае повече езици, бе истинско богатство за един пътешественик. Иван се гордееше с познанията си по шестнадесет различни езика.

Това не бе първото им посещение в Англия и навярно нямаше да бъде последното, тъй като английските закони вече не бяха толкова строги към тях както през миналите векове. Всъщност за тях англичаните бяха доста странни хора. Много млади англичани от добри семейства биваха очаровани от поверията им, от жаждата им за свобода и искаха да се присъединят към тях, да се обличат като тях, да живеят като тях.

Иван позволяваше на тези гаджо за кратко време да живеят сред хората му, защото присъствието им вдъхваше спокойствие у местните селяни. Щом някои от лордовете се доверяваха до такава степен на циганите, че да живеят сред тях, то те не можеха да бъдат крадци, както се твърдеше, нали?

И в момента сред тях живееше един такъв гаджо — сър Уилям Томпсън. Той не бе от обикновените английски благородници, които понякога живееха с племето. Беше възрастен човек, по- стар дори от Мария, а тя бе най-старата сред циганите. Преди няколко месеца тя бе благоволила да говори с него, но не да му предскаже бъдещето, което вече не правеше за никой гаджо, а защото бе видяла болката в очите му и искаше да я прогони.

И успя, освобождавайки Уилям от вината, която той вече четиридесет години носеше в душата си. Сега можеше спокойно да се представи пред Създателя си. Той бе толкова благодарен, че се закле да посвети годините, които му остават, единствено на Мария. Всъщност мъжът бе разбрал, че тя умира и искаше, доколкото му бе по силите, да направи последните й дни приятни като отплата за това, което старата циганка бе сторила за него. Никой друг не знаеше. Тези, които цял живот бяха познавали Мария, не подозираха, че тя си отива. Не знаеше дори собствената й внучка. Ала Уилям се бе досетил и това бе тяхната обща тайна.

Иван не би му позволил да остане. Главният недостатък бе възрастта му. Англичанинът бе прекалено стар, за да успее да внесе своя дял в ковчежето на племето. Но той доказа противното, като всеки път се връщаше в лагера с джобове, пълни с монети, и накрая му бе позволено да остане. Всъщност той бе доста богат и парите бяха негови. Това бе малка цена за възможността да бъде близо до Мария, Освен това той им помагаше да усъвършенстват английския си език, а това не бе малко, тъй като тази година не възнамеряваха да напускат Англия.

Анастасия Степанова седеше на малката площадка пред фургона, който делеше с Мария, а баба й бе до нея. Двете гледаха лагерния огън, край който бяха насядали няколко групички цигани, и тихо разговаряха. Децата бяха увити в одеяла и се унасяха в сън. От вътрешността на фургона се чуваше шумното похъркване на сър Уилям.

За краткото време на тяхното запознанство Анастасия много се бе сближила със сър Уилям и го харесваше. Макар че намираше за смешно и глупаво изисканото му държание, надутите му маниери, които бяха толкова типично английски, както и усилията му да разсмее Мария. Ала нямаше нищо глупаво в привързаността му към баба й, привързаност, в която девойката не се съмняваше.

Момичето често дразнеше Мария, че е жалко, задето е твърде стара за любов, на което обикновено баба й отговаряше с дяволит смях, намигване и с думите:

— За любовта няма възраст. Но любенето е нещо друго. Някои кости стават твърде крехки, за да издържат едно такова хубаво упражнение.

Любов, любене, това не бяха теми, за които се говореше със срамежлив шепот. Техните хора ги обсъждаха открито и със страст, която намираха за съвсем естествена, а и кое можеше да е по-естествено от любовта и любенето?

Анастасия се замисли за любенето, докато наблюдаваше бъдещия си съпруг да побутва настоящата си любовница към фургона си. Мъжът не беше нежен. Жената дори се спъна и падна. Той я сграбчи за косата и я изправи грубо на крака, след което отново я бутна. Анастасия потръпна. Николай бе зъл и груб. Бе изпитала твърдостта на ръката му много пъти, когато на него не му харесваше начинът, по който му отговаряше. И това бе мъжът, за когото трябваше да се омъжи.

Мария забеляза потръпването й и проследи погледа й.

— Притеснява ли те това, че той се люби с други жени?

— Бих искала да е така, бабо, тогава нямаше да се чувствам толкова обезнадеждена за бъдещето си. Що се отнася до мен, може да се люби с която си иска, макар че не мога да проумея как изобщо някоя жена би искала да бъде с него, след като е толкова зъл и груб.

Мария сви рамене.

— Заради привилегията да бъдеш харесана от единствения син на Иван.

Анастасия презрително изсумтя.

— В тази привилегия няма нищо друго освен болка. Чух, че той дори не бил добър любовник, че получавал своето удоволствие, но не давал нищо в замяна.

— Има много егоистични мъже като него. Баща му беше същият.

Анастасия се усмихна.

— От собствен опит ли го знаеш, бабо?

— Пфу, Иван никога не е бил такъв късметлия! Не, двамата с баросана винаги сме се разбирали отлично. Той няма да ме гледа с похотливи пламъци в очите, а аз няма да го прокълна до края на дните му.