— Разбойник. Затвори вратата.
Той протегна ръка, но отстъпи, защото в стаята влезе Реджи, боса и пристягаща пеньоара си. Когато останалите се втренчиха в нея, тя раздразнено изсумтя:
— Не съм дошла, за да отворя Подаръка — е, може и да ми е минавала подобна мисъл, но сигурно щях да се уплаша преди да го направя.
— Каква опашата лъжа тръсна, Реджи — заяви Дерек, който изникна точно зад нея. — Добър опит. Имаш ли нещо против някой път да се възползвам от това неубедително извинение? По-добре е от нищо.
— Смайваш ме, Дерек — обади се Келси. — Каза, че ще имаме късмет, ако първи отворим Подаръка, и наистина се оказа прав!
— Не е кой знае каква заслуга, скъпа моя — усмихна се той на съпругата си. — Просто познавам много добре братовчедите си.
И наистина се оказа прав, защото следващите среднощни посетители се оказаха Травис и Маршъл — братята на Ейми, които се опитаха едновременно да се промушат през вратата. Беше им нужен само миг, за да осъзнаят, че не са сами.
Травис хвърли един поглед върху множеството и измърмори към брат си.
— Казах ти, че идеята ти не струва.
— Тъкмо обратното. Изглежда, че ние не сме единствените, на които е хрумнала — весело отговори Маршъл.
— Ей, нима всички мислим еднакво? — засмя се Джеръми.
— Едва ли — отвърна Ейми. — Не виждам чичо Джейсън и баща ми. Нито пък чичо Джеймс и Тони. Не че последните двама мислят еднакво, те просто не мислят като нас.
В салона се разнесе кашлица и Ейми завъртя очи, а после се усмихна, когато чу Антъни.
— Защо имам чувството, че вие, по-младите, си мислите, че вече сме твърде стари, за да сме будни по това време на нощта?
— Пак ли опяваш за възрастта ни, скъпо момче? — тросна му се Джеймс. — Ти може и да си започнал да изкуфяваш, но аз все още съм в разцвета на силите си.
— Едва ли е възможно да изкуфея преди теб, старче, след като ти си по-голям от мен — самодоволно изтъкна Антъни.
— Само с една проклета година — промърмори Джеймс, преди да влезе в салона.
За разлика от племенничките и племенниците си, които бяха по нощни облекла. Джеймс и Антъни все още бяха напълно облечени, защото още не си бяха лягали. Всъщност двамата се оплакваха един на друг над бутилка с отлежал коняк в кабинета на Джейсън. Нещастните съпрузи бяха намерили вратите на спалните си заключени и бяха решили да се утешат с едно питие. После до ушите им достигнаха странни поскърцвания на стълбите, които ги накараха да отидат да разузнаят какво става.
Обаче не очакваха да намерят такова многолюдно множество и Антъни не можа да се въздържи да не отбележи:
— Гледай ти, чудя се какво ли е привлякло толкова много деца в тази стая посред нощ? Джак и Джуди не се крият някъде зад вас, нали? Нямаш ли чувството, че тези младежи вече си мислят, че Коледа е дошла, а, Джеймс?
— Мили Боже, виж това, Тони! — възкликна Джеймс, който вече се бе досетил каква е причината за изчервените от смущение лица. — Дори и онзи янки се е изчервил, дяволите да ме вземат, ако греша.
Уорън въздъхна и погледна надолу към съпругата си.
— Видя ли какво причини глупостта ти, любима? Тези двамата вечно ще ми се подиграват.
— Разбира се, че ще го направим — увери го Антъни и хитро му смигна. — През следващите десет или двадесет години.
— Ако съм права относно това, което съдържа тази кутия, тогава никой няма да нарече всичко това „глупост“ — заяви Ейми.
— Каквото съдържа тази кутия? — обади се Маршъл и се вторачи в сестра си. — Да не би да искаш да кажеш, че си се досетила какво има вътре? И не си дошла тук само от чисто любопитство?
— Обзаложих се с Джеръми — обясни Ейми, сякаш само това обяснение бе достатъчно.
Оказа се, че е, но Реджи не пропусна да й напомни.
— Дори след като чичо Джейсън го забрани?
Джеръми примигна.
— По дяволите, братовчедке, ти не ми каза, че не бива да приемам облога.
— Разбира се, че не ти казах, в противен случай нямаше да се съгласиш — с необорима логика заключи Ейми.
— Не се опитвай да я разгадаеш, Джеръми — добави Уорън. — Когато съпругата ми има едно от нейните така наречени „предчувствия“, тя придава ново значение на думата „решителност“.
— Аз самият бих го нарекъл „твърдоглавие“, но предполагам, че напоследък ти я познаваш по-добре от мен.
— О, глупости! — промърмори Ейми и възмутено ги изгледа. — И двамата имате разрешението ми да си вземете думите обратно, след като се докаже, че съм била права.
— Наистина ли мислиш, че Подаръкът има нещо общо с нашата прабаба? — попита Реджи.
— Да — развълнувано отвърна Ейми. — Когато го зърнах за пръв път, изпитах чувството, че е нещо важно. Но днес имам чувството, че е свързан с моя облог и, следователно, има нещо общо с Ана Малори.
— Хайде да не продължаваме с празните приказки, деца, иначе ще стоим тук цяла нощ — обади се Джеймс. — Да отворим проклетото нещо и да приключим с тази работа.
— Ейми се усмихна на чичо си и последва съвета му. Но никой не очакваше това, което се разкри пред очите им. Подаръкът все още оставаше неразгадаем — беше заключен с железен катинар.
9.
Тишината, надвиснала в стаята, докато всички се взираха смаяно в катинара, най-после бе нарушена от сухия коментар на Джеймс:
— Да разбирам ли, че никой от вас няма ключ?
Подаръкът бе обвит плътно в дебела кожа, състояща се от изрязани триъгълни парчета, всяко от което завършваше с метален пръстен, захванати с голям катинар. Кожата изглеждаше доста стара. Катинарът бе ръждясал, което означаваше, че също е стар и очевидно това, което се намираше под него, също бе толкова старо.
Всичко потвърждаваше предчувствието на Ейми, че по някакъв начин Подаръкът може би е свързан с Ана Малори. Въпреки това все още никой нямаше представа какъв бе, нито кой го бе сложил там. По формата можеше да се допусне, че е книга, но защо някой ще заключва една книга? По-вероятно бе да е кутия във формата на книга, в която бе поставен някакъв предмет. Ейми бе убедена, че този предмет разкриваше истинския произход на Ана Малори. Тя се опита да повдигне едното парче, но то бе твърде кораво и много здраво пристегнато с катинара.
— Предполагам, че щеше да бъде много просто, ако имаше и ключ — въздъхна Реджи.
— Кожата е била изрязана, за да може да обвие предмета. Може да се опитаме да я разрежем и да го развием — изтъкна Дерек.
— Много разумно предложение — съгласи се Джеймс, протегна ръка и измъкна един кинжал, пъхнат в ботуша му. Жестът, разбира се, предизвика учудено повдигане на вежди от страна на Антъни, но Джеймс само сви рамене. — Старите навици умират най-трудно.
— Точно така, а в младите си години ти имаше доста лоши навици, нали? — отбеляза Антъни.
— Ще си вадим мръсното бельо на показ или ще се опитаме да разберем какво има в кутията? — скастри го Джеймс.
— Разбира се, че ще отворим кутията, старче. Хайде, срязвай кожата.
Оказа се, че не е толкова лесно. Отделните парчета бяха толкова стегнати, че кинжалът не можеше да се подпъхне, за да среже коравата кожа. Накрая, благодарение повече на силата на Джеймс, отколкото на
