никога нямаше да му позволи. Настояването му да се омъжи за него и нейните постоянни откази биха единственото, което помрачаваше иначе идеалната им връзка. Един от двамата трябваше да се откаже и що се отнасяше до Моли, то това нямаше да е тя.
Моли бе почти облечена, когато реши да му каже това, което щеше да вгорчи прекрасната сутрин, но не можеше да го избегне.
— Трябва ли през целия ден да се крия от теб, Джейсън, докато семейството ти е в къщата?
Той седна в леглото. До този момент наблюдаваше с ленива усмивка как тя довършва утринния си тоалет.
— Откъде ти хрумна подобно нещо?
— От начина, по който ме гледаше вчера, докато бяхме в трапезарията. Всички можеха да забележат. И това не е за първи път. Какво ти бе станало, та успя да забравиш, че аз съм само твоята икономка?
— Фактът, че ти не си просто моята икономка — малко остро отвърна той, но в следващия миг въздъхна и призна. — Мисля, че е заради сезона, Моли. Не мога да не си спомня, че тъкмо по Коледа Дерек успя да сломи съпротивата на Келси и да я накара да се съгласи да се омъжи за него. А възраженията й бяха също като твоите.
Отговорът му я изненада. Не знаеше, че всяка Коледа го кара да се чувства нещастен и тъжен.
— Между нас и тях има огромна разлика и ти отлично го знаеш — побърза да изтъкне тя. — Мили Боже, Джейсън, та тя е потомка на херцог! Всеки с такова известно семейство като нейното може да бъде простен и приет в обществото. Освен това скандалът, от който Келси се боеше, бе напълно избегнат. А твоят няма да бъде…
— Колко пъти трябва до ти повтарям, че не ме е грижа? Искам да бъдеш моя съпруга, Моли. Още преди години съм се снабдил със специално разрешително за брак. Трябва само до кажеш „да“ и още днес можем да се оженим.
— О, Джейсън, ще ме разплачеш — тъжно пророни тя. — Знаеш, че на този свят не искам нищо повече от това да стана твоя жена. Но един от нас е длъжен да се съобразява с последствията и след като ти не желаеш, то се налага да бъда аз. А да позволиш на семейството си да узнае за нашата връзка, което изглежда се опитваш да направиш, няма да промени нищо, а само ще ми причини ужасно неудобство. В тази къща ме уважават и ценят, а всичко това ще се промени, ако разберат, че съм твоя любовница.
Той стана от леглото и както бе гол, отиде при нея и я привлече в прегръдките си. Моли чу дълбоката въздишка, която се изтръгна от гърдите му.
— Ти не се вслушваш в сърцето си.
— А пък ти не се вслушваш в разума си, поне напоследък — отвърна му тя.
Джейсън се отдръпна и тъжно се усмихна.
— Е, поне с това и двамата сме съгласни.
Тя вдигна ръка и го погали по бузата.
— Джейсън, примири се. Това никога няма да стане. Съжалявам за обикновения си произход. Съжалявам, че твоето съсловие няма да ме приеме за свой член, независимо дали ще се ожениш за мен или не. Не мога да променя нищо от това. Мога само да продължа да те обичам и да се опитам да те направя щастлив. Просто трябва да се примириш.
— Знаеш, че никога няма да мога — бе упоритият му, но не и неочакван отговор.
— Знам — въздъхна жената.
— Но ще направя усилие, както ти желаеш, и ще се опитам да не ти обръщам внимание през деня, поне докато семейството ми е тук.
Тя едва се сдържа да не се засмее. Дяволски трудно бе да го накараш да се съгласи с нещо през последните дни, особено по този въпрос. Явно трябваше да се примири с това, което бе постигнала — засега.
6.
Когато същата сутрин Джеймс влезе в трапезарията, появата му предизвика различни реакции. Онези, които не знаеха, че е пристигнал, се надигнаха, за да го поздравят, но усмивките им замръзнаха, когато видяха изражението на лицето му. Тези, които знаеха за пристигането му и за това, което бе последвало, или тактично си мълчаха, ухилени до уши, или бяха достатъчно глупави, за да направят някоя и друга забележка.
Джеръми се оказа от вторите и третите, когато се обади с усмивка:
— Е, знаех си аз, че горкото коледно дърво не ти с причинило това, макар че доста смело се опита да го повалиш.
— И доколкото си спомням, успях — кисело промърмори Джеймс, но след миг додаде. — Нали не е окончателно съсипано, хлапе?
— Загубило е някое и друго клонче, но като се сложат онези малки красиви свещи, нищо няма да се забележи — поне ако някой друг довърши тази работа вместо мен. Аз съм много по-добър при окачването на имела.
— Както и при използването му — отбеляза Ейми и дари с усмивка своя красив братовчед.
— Това се разбира от само себе си — смигна й Джеръми.
Наскоро Джеръми бе навършил двадесет и пет и се бе превърнал в един очарователен млад развейпрах. По ирония на съдбата той толкова много приличаше на чичо си Антъни, че бе като негово копие на млади години. Ала вместо да се метне на собствения си баща, Джеръми имаше кобалтовосини очи и черни коси, които малцина от семейство Малори притежаваха — тези, които приличаха на своята предшественичка, за която се говореше, че била циганка.
Споменаването на имела и целувките отново потопи Джеймс в мрачно настроение. Знаеше, че тази година той нямаше да се целува под имела, особено след като съпругата му отказа да дойде в Хавърстон заради своето мрачно настроение. По дяволите! По един или друг начин щеше да уреди нещата помежду им. Да си го изкара на Антъни, не бе помогнало особено много — е, може би малко.
— Не ми се ще да видя как ли изглежда съперникът ти — отбеляза Уорън, който продължаваше да се взира в насиненото му око и няколкото нареза на лицето му.
Джеймс предположи, че думите му бяха нещо като комплимент, след като Уорън многократно бе изпитал юмруците му на гърба си.
— Бих искал лично да поздравя този съперник — отбеляза Никълъс със самодоволна усмивка и получи един ритник под масата от съпругата си.
Джеймс кимна към Реджи.
— Оценявам жеста ти, скъпа моя. Моят крак е твърде далеч за да достигне този негодник.
При тази забележка младата жена се изчерви, задето ритникът й бе забелязан. Физиономията на Никълъс придоби трагикомичен вид.
— Чичо Тони все още ли е сред живите? — попита Ейми вероятно защото миналата вечер нито той, нито брат му Джеймс се бяха върнали долу в салона.
— Дай ми още няколко дни, за да го разбера, малка палавница, защото в момента и аз самият не съм съвсем сигурен — рече Антъни, докато бавно влизаше в стаята с притисната до тялото си ръка, сякаш предпазваше няколко счупени ребра.
Една многострадална въздишка се отрони от устните му, когато зае мястото си на масата срещу брат си. Джеймс я чу и завъртя очи.
— Престани да се преструваш, негоднико — презрително отбеляза той. Съпругата ти не е тук, за да види театралното ти представление.
— Не е ли? — Антъни се надигна, огледа масата, нацупи се и се отпусна отново в стола си — този път без въздишка. Обаче не пропусна да се оплаче на Джеймс. — Да знаеш, че си ми счупил няколко ребра.
— Как ли пък не, макар че трябва да призная, че сериозно обмислях дали да не го сторя. Между другото, още не ти се е разминало.
Антъни го изгледа кръвнишки.
— Вече сме твърде стари, за да се бием.
