завесата, която отделяше двете стаи. Момичето бързаше да я нагласи за отиването при владетеля, но Шантел нямаше за какво да се приготвя.
Адама изтърпя само двайсетина минути и провря глава през платнището. Господарката й беше застанала до прозореца и се взираше в градината.
— Лала?
— Да?
— Няма ли да започваме…
— Не.
— Но…
— Няма да ида, Адама.
Шантел дори не се обърна. Гласът й звучеше спокойно. Адама прехапа устни. Трябваше да го предвиди.
— Болна ли сте, лала? — попита колебливо тя.
Шантел я изгледа през рамо.
— Болна? — Опита се да се усмихне, — Не, но извинението е не по-лошо от всяко друго, за да се избегне решителната битка. Нека Кадар съобщи на Хаджи Ага, за да има време владетелят да си избере друга.
Адама простена и изтича до входната врата, където седеше черният евнух.
— Не иска да иде! — изплака момичето. Момъкът скочи.
— Болна ли е? — попита и той.
— Не, но ти трябва да обясниш на Хаджи Ага, че е.
— Нищо няма да излезе, момиче.
— По-добре се моли да повярва, защото тя говори сериозно. Няма да иде при него.
Кадар изръмжа нещо и веднага се втурна да търси главния евнух. Някъде дълбоко в себе си той знаеше, че малката англичанка няма да остане послушна дълго време. Беше горда и твърде своенравна, за да разбере кое е най-доброто за нея. Дано Хаджи Ага повярва, че е болна.
— Не ти вярвам — заяви главният евнух, като чу обясненията на Кадар. — Какво става с нея?
— Бих казал, че то е очевидно, господарю.
Хаджи намръщено го изгледа. Точно така. Без съмнение Жахар беше побесняла от гняв, че е била пренебрегната. Европейките привикваха бавно към обичаите на харема и ревността и гневът още дълго щяха да я мъчат. А ревността беше доста по-неприятна от предишната й съпротива.
— Господарят в никакъв случай няма да повярва, че е болна — промълви колебливо Хаджи. Но все пак реши да опита.
— Може би ще се задоволи с това обяснение, въпреки че няма да повярва — обади се Кадар. — Вече познава темперамента й.
— Да се надяваме — промърмори загрижено Хаджи. — Кълна се в брадата на пророка, това момиче създава повече трудности, отколкото заслужава красотата му — добави ядно той и се приготви да отиде при владетеля.
За съжаление нищо не се получи.
— Наистина ли е болна? — попита сърдито Дерек.
— Аз… не съм я видял — заекна Хаджи. — Но слугините уверяват…
— Болна или не — в уречения час трябва да бъде тук, Хаджи.
Нищо не можеше да се направи.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Шантел се разхождаше из спалнята си и безпокойството й нарастваше. От другата стая Адама и Кадар я обработваха упорито.
— Скоро ще дойде пазителят на скъпоценностите — казваше тъкмо Кадар. — А след него и гардеробиерката. Нима искате да говорят зад гърба ви, че се топите от ревност, дето за една нощ е предпочел друга?
— Ревност! — изфуча Шантел. — Що за глупост! Знайте, че…
— Все едно какво ще кажете, лала. Харемът ще си извади свои собствени заключения.
— Не ме интересува.
— Наистина ли? — извикаха в един глас двамата.
Шантел дръпна завесата и застана пред тях с пламнали от гняв очи. Как, по дяволите, я бяха опознали толкова бързо! Проклятие! Гордостта създаваше само неприятности.
— Добре — извика раздразнено тя. — Но ако тази нощ ми отсекат главата, вие ще бъдете виновни, че сте ме накарали да отида.
— Това няма да се случи, лала.
— И защо не? — изкрещя гневно тя — Само ако се осмели да ме докосне, ще му издера очите. Тогава ще видите дали главата ще остане на раменете ми още дълго.
Адама повярва и лицето й побледня, но Кадар само се ухили. Малката англичанка се гневеше, но тя не беше глупачка. А и владетелят беше чувствителен човек, знаеше, че тази вечер е сърдита, и щеше да се подготви за най-лошото.
Дерек наистина се беше подготвил. Най-умно би било, ако можеше да й даде няколко дни да преодолее гнева си и в началото той възнамеряваше да постъпи точно така. Ала след вчерашния ден положението се промени. Сметна, че може да си почине една нощ от Жахар и нареди да повикат Чарити Уудс. Тя се появи, грейнала от радост, и Джамил спокойно можеше да се възползва от прелестите й, но не го направи. Цяла вечер двамата играха шах и той непрекъснато губеше, защото не преставаше да мисли за Жахар и за гневната й реакция срещу предполагаемата му изневяра.
При това повикването на Чарити Уудс беше задължително. Можеше да го отложи с няколко дни, но никой не знаеше кога ще се върне Джамил. Целият харем трябваше да научи, че владетелят е спал с фаворитката, наречена Джамила, иначе брат му нямаше да се съгласи да я освободи.
Ако не се касаеше за една от любимките на господаря, Дерек можеше просто да помоли за освобождаването й. Но Омар и без това настояваше да повика в леглото си поне една от по-първите жени и Чарити Уудс беше идеалното разрешение. Уреди този въпрос бързо и леко, ала с Жахар трябваше отново да започне отначало.
Тази жена владееше и тялото, и мислите му. Беше като упоен от нея и трябваше на всяка цена да се изтръгне от обаянието й, преди да се върне Джамил. Бъдещето му беше ясно и в него нямаше място за красива наложница, която и без това беше чужда собственост. Имаше право да я използва определено време и толкова. Затова щеше да се наслаждава на любовта й през всички следващи дни и можеше само да се надява, че пресищането скоро ще го накара да почувства досада и ще го освободи от опасното положение, в което беше изпаднал.
Дерек отпрати цялата прислуга, включително нубийските си телохранители. Вечерята за двама беше сервирана на ниска масичка пред вратата към градината, посипана с рози — сладък дъх от родината в чест на Жахар. Иззад стените на харема долиташе тиха музика. Двамата щяха да бъдат съвсем сами. Не биваше никой да стане свидетел на очакваните изблици на ярост, защото Джамил не би търпял жена да му се противопостави. Дерек беше повече от толерантен. Беше готов да стори всичко — освен да пълзи по пода, — за да укроти жената, която желаеше.
Шантел влезе спокойно, а той беше очаквал едва ли не да я довлекат за косите и писъците й да проглушат ушите му. Трябваше да признае, че тя умее да се владее. Беше заела скована, царствена поза, сякаш беше увита в дебел пласт достойнство, а не в прозрачно сребърно одеяние. Блестеше от косите, та чак до сребърните сандали. Сребристи пайети красяха дълбоко изрязаните шалвари, диаманти святкаха по врата, китките и глезените й. Не носеше нито един от накитите, които й беше подарил, и това говореше красноречиво за настроението й. Въпреки това красотата й замая главата му.
Шантел безмълвно стоеше в средата на стаята, с високо вдигната глава и стиснати в юмруци ръце.
