оттук. Али ще ви помогне.
— Глупости! Нали веднага ще вдигнете тревога!
— Само ви казвам, че все още имате възможност да избегнете заслуженото наказание! — извика гневно Шантел.
Тя се учуди на собствената си смелост. Мара също се изненада.
— Не говорете толкова, англичанко!
Шантел реши да опита по друг начин.
— Никога не сте убивали човек, нали? Със собствените си ръце! Друго е да заповядваш…
— Млъкнете! — изрева Мара и сърцето на Шантел се качи в гърлото.
Защо не извика? Страхуваше се, че Мара веднага ще се нахвърли върху нея и ще я прониже с камата, преди някой да е успял да й се притече на помощ. Ако въобще дойде. По-добре да се опита да я разубеди…
Разстоянието вече беше два метра и половина.
— Никога не съм ви сторила зло, Мара. Как ще живеете, ако на съвестта ви тежи убийство?
Внезапно Шантел изпищя. Беше се блъснала в една мраморна пейка и загуби равновесие. Как можа да забрави тази проклета пейка, поставена точно на края на басейна! Падна по гръб и само след секунда Мара беше надвесена над нея. Вече беше късно да вика за помощ или да направи каквото и да било. Вцепенена от ужас, неспособна дори да диша, Шантел беше втренчила поглед в бляскащото острие на камата, което се свеждаше към шията й. Беше също като през онази нощ, но тогава между нея и смъртта беше тялото на Джамил. Той щеше да знае как да реагира. Щеше…
В последния миг Шантел си спомни какво направи Джамил и светкавично се претърколи встрани. Заби се право в коленете на Мара и това я спаси. Жената полетя напред и острието пропусна набелязаната цел. Шантел се сви на мраморния под и чу зад себе си глух удар на падащо тяло и плисък на вода. Но Мара сигурно веднага щеше да се изкатери по стълбичката. Без да губи време, Шантел се стрелна към вратата и изпищя:
— Кадар!
Евнухът с трясък разтвори вратата и тя влетя право в ръцете му. Когато понечи да я подкрепи, тя се изтръгна и сърдито изкрещя:
— Къде бяхте, по дяволите?
— Тук, лала — отговори обидено момъкът. — Къде другаде?
— Значи ме е излъгала! Ох, Господи, та тя щеше… Нищо, вече не е важно. — Шантел сграбчи ръката му и страхливо зашепна: — Не беше Нура, а Мара. Опита се да ме убие. Призна, че ми е дала отрова, защото съм чула разговора й с Али. — Вдигна очи към Кадар, който я наблюдаваше смаяно, и изплака: — Направете нещо! Тя е вътре и има кама!
Евнухът я блъсна настрана и хукна към вратата, която зееше отворена. Когато се втурна в къпалнята, Шантел понечи да избяга в противоположна посока, но накрая все пак го последва — отчасти от любопитство, отчасти, за да присъства на залавянето на убийцата и най-после да се отърве от завладелия сърцето й страх.
Спря се непосредствено до вратата и видя Кадар, наведен над тялото на Мара, проснато на края на басейна Жената не помръдваше. По лицето й се стичаха розови капки, а под тила й бързо се образуваше кървава локва.
Кадар вдигна глава и спокойно проговори:
— Мъртва е, лала.
Шантел погледна отпуснатото тяло и стомахът й се преобърна. Кадар изтича и я подкрепи.
— О, Господи! — проплака тя. — Ако не бях толкова страхлива, щях да видя, че не е изплувала от водата Трябваше да я издърпам от басейна, да я…
— Не, лала, нямаше да й помогнете. Ударила е главата си в каменните плочи. Била е мъртва още преди да падне във водата.
— Аз съм виновна. Аз я повалих!
— Защо?
— Как защо? — уплаши се тя. — Щеше да ме убие!
— В такъв случай не бива да се самообвинявате. Ваше право е да се защитите.
— Не е почтено, Кадар, не разбирате ли! Тя е била жертва още от самото начало. Гаврили са се с нея, измъчвали са я и пак са се гаврили. Трябвали са й помощ, грижи, разбиране. Вместо това… — Шантел дълго мълча, преди да продължи: — Опитах се да оправдая действията на Джамил, но той не може да бъде оправдан, нали! Досега мислех, че е чувствителен и умен. Как така не е разбрал, че тази жена мрази слабостта си, че мрази и него, защото я е използвал?
— Затова ли се е опитвала да го убие?
Шантел едва-едва кимна. Сълзите я задушаваха и тя дори не забеляза как Кадар я поведе към жилището й.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Сега, когато, потокът от пари пресекна, информаторите стоят на опашка пред портите на двореца — говореше Джамил на Дерек. — Няма да мине много време и ще заловим и последния, който е бил забъркан в тази каша.
Владетелят се беше върнал в Барка късно миналата нощ и още на пристанището беше узнал, че пътуването му е било напразно. Копнежът по Шейла и тревогата за нея го бяха подтикнали да се прибере у дома. Смяташе да остане само една нощ и после да отплава за Триполи. Бяха му казали, че Селим е напуснал Истанбул и е заминал за африканското крайбрежие. Едва в палата узна за смъртта му.
Преди всичко обаче трябваше да разкрие истината пред Шейла, а това му отне почти цялата нощ. Разбра, че беше сгрешил, дето не я посвети в плановете си още от самото начало. Единственото му обяснение беше, че преди отпътуването не е бил на себе си.
На сутринта проведе дълъг разговор с Омар, а после се срещна с Дерек в тайната стая, в която брат му се беше скрил още миналата нощ.
— Нима наистина всичко свърши? — попита Дерек.
— Да. Али давал на убийците мизерни суми, а те рискували живота си. Голямата награда била определена за оня, който постигне крайния успех. Но и тя не била кой знае колко голяма. Аз щедро плащах на Мара за услугите й, но времето на покушенията се проточи твърде дълго и явно е погълнало всичките й пари. Плащала е на постоянни съгледвачи пред палата, на мъжете, които залавяха куриерите ми, и всичко това само за да ни отклони от вярната следа. Най-после посегнала и към по-крайни средства и почнала да краде скъпоценностите на другите жени. Ако някой от нападателите успеел да ме убие, Али щял да го прободе с камата си при получаването на възнаграждението. Такава била уговорката между двамата съзаклятници.
— И сега, когато се разпространи вестта, че заговорниците са мъртви и няма повече пари…
— Никой не рискува живота си напразно. Вътре в палата съм също така в безопасност, както и навън.
— А аз мога да се прибера у дома. — Дерек въздъхна и Джамил се засмя.
— Омар ме увери, че си прекарал чудесно.
— Само някои часове — изръмжа Дерек. — Преди всичко разбрах, че досадата разрушава душевното равновесие.
— А как е малката мършава блондинка, която трябваше да те освободи от досадата?
— Вече не говори с мен след сблъсъка си с Мара. Смята, че за всичко съм виновен аз, тоест ти. Според нея е трябвало да забележиш колко се измъчва Мара от ужасната си склонност към изтезания.
Джамил смръщи чело.
— Предполагам, че при по-нормални обстоятелства щях да го забележа. Но ще ти кажа, че тази жена правеше всичко, за да предизвика наказанието си. Обиждаше ме, не се подчиняваше, а понякога направо се нахвърляше върху мен като тигрица. Никога не съм позволявал да я бичуват дълго и те уверявам, че после в леглото беше същинска фурия. Свикнах с нея и я виках всеки път, когато исках да се разтоваря чрез
