толкова. Защо не удря с юмрук по стената като другите мъже, а кара да измъчват невинната жена?
Рахин едва не се разсмя, макар че се опита да го прикрие. Шантел видя усмивката и лицето й стана зло.
— Смейте се! Много е смешно, че измъчиха до смърт онова нещастно същество!
— Не е смешно — отговори сериозно Рахин. — Трагично е. Но Джамил не е виновен.
— Не е ли? Той…
— Жахар! — прекъсна я остро Рахин. — Този път ще ме изслушате, независимо дали го искате или не. Мара непрекъснато го предизвикваше. Направо го принуждаваше да я накаже. Каза ли ви това?
— Не. Но не разбирам защо това го освобождава от отговорност. Трябваше да забележи, че тя не е наред, и да я остави на спокойствие. А той я е викал все по-често при себе си и я е използвал като позорен стълб. Това е отвратително, знаете ли!
— Вие не се поддавате на разумни аргументи — въздъхна Рахин. — Не разбирате ли, че тя е желаела да я бият? Има жени, които изпитват удоволствие от това.
— После го е мразела.
— Трябвало е да ни каже!
Тук нямаше какво да се отговори и Шантел замълча. Беше казала същото на Мара. Ала никога нямаше да оправдае Джамил, особено сега. След смъртта на Мара той я викаше при себе си в продължение на пет дни, но тя непрекъснато отказваше. Трябваше той да й разкаже това, което беше узнала от Рахин, но не го беше направил. Само се нервираше, че тя не желае да разговаря с него. А на шестия ден отиде при Шейла. Е, добре, чудесно! Нека всяка вечер посещава любимата си Шейла. Тя, Шантел, вече не искаше да има нищо общо с такъв човек.
Обърна се към Рахин и промърмори:
— Защо не взема Шейла?
— Обикновено я води със себе си всеки път, независимо къде отива. Сега е решил вие да му правите компания. Дава ви шанс да се сдобрите с него, Жахар — отговори с колебание в гласа Рахин.
— А ако не искам?
— Сигурно точно затова взема и Джамила — отговори натъртено Рахин.
Шантел скочи като ужилена. Присвитите й очи изпущаха искри.
— Ако ще…
— Достатъчно, Жахар! Нямам никакво време да се разправям с вас. Джамил ме повика в покоите си и трябва да бързам. Бъдете готова за път тази вечер след залез слънце. Ако не ви видя преди това… — Рахин пристъпи напред и нежно прегърна сънародницата си. — Аллах да бди над вас, моето момиче, и дано ви помогне да се вразумите.
Рахин бързаше към покоите на сина си. Беше уведомила лично Жахар за предстоящото пътуване, надявайки се да я зарадва, но се излъга в очакванията си. Добре, че този път поне изслуша аргументите й във връзка с Мара. Беше достатъчно интелигентна да разбере и вече нямаше да приписва на Джамил вината за безсмислената гибел на онази нещастница. Но беше и упорита. Твърде дълго беше единствената фаворитка и ревността, колкото и да я отричаше, щеше да я мъчи още известно време.
Ако Джамил прояви нетърпение и отиде някоя нощ при Джамила, англичанката съвсем ще полудее от ревност, разсъждаваше Рахин. Трябваше да предупреди сина си за настроението й. Влезе в салона на покоите му и го завари сам. Твърде необичайно, защото най-често го заобикаляха половин дузина слуги. Години наред Рахин не беше стъпвала в жилището му и сега не можеше да разбере защо така внезапно я повика.
Затова започна веднага с новината, която сигурно го интересуваше най-много.
— Идвам от Жахар. Казах й да се готви за път.
— Как прие вестта?
— Знае, че и Джамила ще пътува с вас.
Дерек се засмя.
— Значи не я е приела добре. Няма нищо, мамо. На кораба ще има достатъчно неща, които да отвличат вниманието й.
Пак това сърдечно „мамо“. Рахин беше толкова трогната да го чуе отново, та почти не забеляза необикновения факт, че синът й говори на английски. Но веднага се стресна. Заради нея ли го правеше? Надали. Много рядко използваше английския, само когато разговаряше с чужди дипломати, които не знаеха друг език. Той самият не го говореше много добре, но явно беше доста напреднал в последно време.
— Накъде ще отплавате? — попита колебливо тя. — Не ми казаха.
— Към Англия, мамо, и искам да ни придружиш.
— А аз искам да останеш тук, мамо — прозвуча гласът на Джамил откъм градинската врата.
Рахин погледна единия си син, после другия, и прошепна:
— О, Господи! — После се свлече на пода.
Дерек скочи и я вдигна.
— По дяволите, братко, трябваше да й го съобщим по-внимателно! Защо не ми остави поне няколко минути?
— За да ми я отмъкнеш под носа, нали? — изпухтя сърдито Джамил.
— Нима сега ще се скараме? — попита невярващо Дерек.
— Може би — отговори все още мрачно Джамил и му помогна да я положат на леглото. — На теб не ти е нужна, но на мен — много. Тя пази мира в моя дом.
— Знае ли го? Казвал ли си й го някога?
Джамил вече не можеше да крие яда си.
— Трябваше предварително да ме уведомиш, че ще я помолиш да дойде с теб. Никога нямаше да ти позволя да я видиш.
— Не можеше да го предотвратиш, братко. Нямаше да се върна в Англия, преди да съм видял майка си. Срещнахме се веднъж, но за малко. Пък и тогава ме смяташе за теб.
Дерек понечи да се отдръпне от леглото, но в този миг Рахин се надигна и го хвана за ръката. Смарагдовозелените очи бяха втренчени в него, замрежени от сълзи.
— Касим… Божичко! Ти ли си, Касим? — Тя хвърли поглед към Джамил и после отново се вгледа в другия си син. — Истина е. — Гласът й пресекваше. — О, Господи, истина е!
Дерек седна до нея и я обгърна с ръка.
— Не бива да плачеш, мамо.
Но тя не можа да се удържи и се разплака наистина. Плака дълго и силно. Скри лице в ръцете си, но не можа да престане дори когато Дерек нежно я притисна до себе си.
— Моля те, мамо, не плачи! Мислех си, че ще бъдеш щастлива да ме видиш отново.
— Как да не съм щастлива! — отговори през плач тя.
Двамата близнаци безпомощно се спогледаха. Нещо типично за техния пол — можеха да се справят почти с всяка житейска ситуация, само не и с женските сълзи.
— Да ти донесем ли нещо? — попита меко Дерек. — Чаша бренди или каняк например?
— Тя не пие алкохол — отговори вместо нея Джамил.
— Откъде знаеш? — извика нетърпеливо Дерек. — Само защото ти не пиеш…
— Не се карайте — прекъсна го Рахин и се изтръгна от прегръдката му. — Братята никога не бива да се карат.
— Карали ли сме се? — ухили се Дерек.
— Съвсем не — отговори в същия тон Джамил.
Рахин се опита да ги изгледа укорително, но не успя.
Все още не вярваше на очите и ушите си. Касим беше тук? Джамил се грижеше за нея и твърдеше, че се нуждае от майка си? Погледът й непрекъснато се местеше от единия към другия. Толкова си приличаха! Милите й синове! Сърцето й едва не се пръсна под напора на нахлулите чувства.
След малко нетърпеливо изтри сълзите си и нежно прокара пръсти по бузата на Дерек.
— Защо си тук? Откога?
— От доста време — отговори Дерек. — Джамил ме повика, за да отиде да търси Селим, без да го
