преследват на всяка крачка онези проклети убийци. За съжаление не знаехме, че това е безсмислено начинание.
— Разбира се, никой не знаеше, че Селим е мъртъв.
— Значи си бил ти, когато… — Тя се опита да си спомни, но в главата й цареше същински хаос. — Когато купи Жахар… или не, когато я повика за първи път при себе си. Точно от този момент нататък се промени. А аз нищичко не подозирах…
— Така и трябваше — намеси се Джамил, приведе се и взе другата й ръка в своите. — Никой не беше посветен в тайната освен Омар. Негова беше идеята да поканим Касим тук, за заеме мястото ми, докато ме няма.
— Не си казал дори на Шейла?
— Не. Тя го разбра едва миналата нощ, когато се върнах. Исках да кажа на теб, но…
— И двамата искахме — допълни Дерек.
— По-добре беше никой да не знае, за да не променя очебийно държанието си — заключи Джамил.
— Но владетелят изглеждаше доста променен — усмихна се Рахин и стисна ръцете им.
— Е, аз и без това се държах различно от няколко месеца насам. Затова евентуалните грешки на Касим спокойно можеха да бъдат приписани на раздразнителността ми. Но и сега никой не бива да узнае, че брат ми е бил тук. Той не иска да се съживи отново и в никакъв случай не желае да го смятат за мой евентуален наследник. Дори ако с мен се случи нещо, преди синовете ми да са дорасли да заемат престола.
Рахин усети, че в душата й се разлива сладостно чувство. Обърна се към Касим с плувнали в сълзи очи.
— Значи животът ти в Англия е… поносим?
— Повече от поносим, мамо — усмихна се синът. — Чувствам се отлично там.
Гърлото й се сви. Не знаеше да му вярва ли или не.
— Толкова… съжалявам, Касим — прошепна с пресекващ глас тя. — Още щом видях корабът да се отдалечава, съжалих, че съм те изпратила. Молех се да го узнаеш или поне да го почувстваш по някакъв начин. Но никога не бях помисляла, че ще те видя отново и ще ти го кажа сама.
— Винаги съм го знаел! — увери я той. — Разбрах го още щом видях баща ти. Междувременно го обикнах толкова, колкото го обичаш и ти. За съжаление на стари години се е превърнал в ужасен диктатор.
В очите му просветнаха весели искрици и Рахин неволно се засмя.
— Наистина ли?
— Принуждава ме да се оженя! Дори е изпратил кораб да ме прибере у дома. Сигурно не е вярвал, че сам ще си намеря пътя.
Рахин отново се засмя и Дерек въздъхна облекчено. Не можеше да гледа сълзите й. После нежно добави:
— Не съжалявам за нищо, мамо. Ти също няма за какво да се разкайваш.
— Не заслужавам да ми простиш, синко. Джамил никога не ми прости…
— Джамил е един упорит глупак — прекъсна я шеговито Дерек.
— Не бива да говориш така…
Този път я прекъсна Джамил:
— Той е прав, мамо.
Когато Джамил скри глава в скута й и с измъчен глас я помоли за прошка, Рахин едва не припадна.
— Моля те, Джамил… Недей! — Този път не успя да удържи сълзите си и те потекоха на потоци по бузите й. Притисна главата му до гърдите си и нежно продължи: — Разбирах и гнева, и мъката ти. Вие двамата бяхте едно цяло, а аз със сила прекъснах връзката помежду ви. Нямах право да го сторя, затова не те обвинявах, че ме мразиш.
— Но аз не те мразех! Как бих могъл? Но когато най-после го проумях, се разсърдих на теб заради бариерата, която самият аз бях издигнал помежду ни.
— Сега всичко е както трябва, Джамил. Наистина.
Дерек недоволно се намеси:
— Това вероятно означава, че няма да се върнеш у дома с мен.
Рахин се засмя на тона, с който бяха казани тези думи.
— О, Касим, нали не си помислил сериозно, че ще тръгна с теб? За хората в Англия аз отдавна съм мъртва, както и ти не съществуваш за тукашния свят. След толкова години никой не вярва, че съм жива, нали?
— Наистина — потвърди колебливо Дерек. — Твърде дълго си отсъствала от Англия.
— Така е. Животът ни е различен. Нека си остане такъв.
— Би могла да започнеш отначало, да станеш нов човек, да видиш отново баща си.
— Не е почтено — отговори меко Рахин. — Той вече има теб. За какво съм му аз? Джамил обаче има нужда от мен.
— Престани да се препираш с нея, Касим — намеси се раздразнено Джамил. — Мама остава тук.
Дерек с готовност се остави да го убедят.
— Внимавай, братко, искам за в бъдеще да знае колко я цениш и обичаш. Иначе ще взема пример от маркиза и ще й изпратя кораб да я доведе в Англия.
Джамил изръмжа нещо, но по-късно тържествено обеща на Дерек, че на майка им няма да липсва нищо — нито душевно, нито каквото и да било друго.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Минаха няколко седмици, преди Шантел да почувства скука. Ако беше мислила, че сегашното пътуване по море ще се различава съществено от първото, което я доведе в Барка, това се оказа заблуда.
Беше затворена в кабината си и не й се позволяваше да излиза на палубата и да наблюдава движението на кораба. Часовете се нижеха непоносимо бавно. Дребният мъж, който й носеше яденето, беше англичанин, вероятно също роб, макар да изглеждаше доволен от положението си. А това отвращаваше Шантел. Освен него виждаше единствено Джамил. Ставаше й все по-трудно да го отпраща, защото копнееше за човешко лице и много й се искаше да има компания.
По време на първото пътуване Хаким беше през цялото време на нейно разположение и тя научи много неща от него. Усиленото учене и страхът от бъдещето не допуснаха появата на скука. Този път беше съвсем различно. Скоро Шантел стигна дотам, че да очаква с нетърпение появата на Джамил. Щеше да й бъде приятно дори ако с нея беше само Джамила.
Двете жени бяха разделени и живееха в отделни каюти — без съмнение, защото Джамил не искаше да наранява едната, когато посещаваше другата. Но Шантел не желаеше да го моли за среща с Джамила, след като и без това не разговаряше с него.
Сигурна беше, че владетелят ходи често при Джамила. Макар че всяка вечер наминаваше и при нея, това беше само от учтивост. Изобщо не се опитваше да бъде мил с нея. Задаваше й няколко небрежни въпроса и си отиваше. А какво правеше по-късно, един Господ знаеше.
На всичкото отгоре беше променен напълно. Не само външността, цялото му същество изглеждаше променено. Беше захвърлил робите и туниките, с които Шантел беше свикнала, не носеше дори шалвари. Вместо това се обличаше в снежнобели батистени ризи, за които би му завидял всеки англичанин, в тесни кожени панталони и високи ботуши. Липсваше му само жокейската шапка, но не можеше да носи и нея в тази топлина.
Шантел по цял ден се чудеше защо се е преоблякъл като европеец, но беше твърде упорита, за да го попита. Промяната в настроението му й изглеждаше още по-странна, но никога не я коментираше. Господарят нито се сърдеше на мълчанието й, нито показваше, че го забелязва. Удостояваше я с няколко незначителни учтивости, осведомяваше се за здравето й и си отиваше.
И днес яденето се появи точно навреме както винаги. Дребният моряк сияеше с цялото си лице.
— Утре ще влезем в пристанището за провизии, мис — заяви весело той. — Утре вечер ще ви сервирам нещо по-добро от моряшките сухари и ужасните чорби на готвача Гънди!
С тези думи той остави таблата на масата и Шантел учудено забеляза, че този път скромната вечеря е
