придружена с бутилка вино. От една седмица насам ядяха все едно и също и това беше приятно разнообразие.
— Как се казва пристанището, Пийчис?
— Някакво ужасно име, което не може да се произнесе, мис. Намираме се край португалския бряг. Съвсем малко, незначително селище.
Шантел невярващо го изгледа.
— Нима искате да кажете, че вече не сме в Средиземно море?
— Точно така, мис. Не сте ли разговаряли с мистър Синклер за пътя на кораба?
— Мистър Синклер?
— Да, господинът, с който…
— Нямате ли си работа, Пийчис? — прозвуча гласът на Дерек откъм вратата. — Ако е така, може би трябва да поговоря с капитана да ви намери нещо.
— Не е нужно, ми лорд. Просто си поговорих малко с дамата.
— Чух ви.
— На вашите услуги, милорд,
Пийчис хукна навън и Дерек затвори вратата след него. После се облегна на гредата и скръсти ръце пред гърдите си. Шантел го изгледа с присвити очи.
— Ушите ли ме излъгаха или вие току-що разговаряхте с моряка на перфектен английски, Джамил?
— Нямаше да ме разбере, ако говорех на френски.
— Тогава сте ме излъгали. Владеете английски.
— Разбира се — отговори безгрижно той и сви рамене. — Джамил е този, който не го владее. Всъщност говори доста по-зле от мен.
— Джамил не говори… Ох, разбрах. Заедно с облеклото сте сменили и самоличността си.
— Нещо подобно.
— Можехте да ми го кажете и по-рано — отбеляза гневно тя. — Щом пътувате инкогнито…
— Откъде ти дойде на ум подобна идея?
Шантел сърдито смръщи вежди.
— Да не сте пили?
— Нито капчица — ухили се той.
— Защо тогава говорите безсмислици? Не искате да ви познаят, следователно пътуването е тайно.
— Не си права да се сърдиш, Жахар. Всеки на борда знае кой съм: Дерек Синклер, граф Милбъри, на твоите услуги.
— Дерек? — Името отекна като камбана в ушите й. — Не ме ли помолихте веднъж да ви наричам така? Момент, момент! Та аз познавам графовете Синклер. Това е фамилното име на маркиз Хънстейбъл, а имението му е само на четири мили от дома ми.
— Това е дядо ми.
— Я вървете по дяволите с вашите глупости! — изфуча тя. — Да не съм глупачка!
— Разбира се, че не си. Просто трябва да осъзнаеш един прост факт: аз не съм Джамил Решид. За известно време заех мястото му, когато имаше нужда от помощ.
— Престанете с тия лъжи. Как така сте заели мястото на човек, когото всеки познава? Трябва да сте били близнаци!
— Това само улесни нещата.
Шантел едва не изсъска като истинска змия, толкова разгневена беше.
— Или разговаряйте сериозно с мен, или изчезвайте от каютата ми! Не понасям да ми се подиграват.
Дерек спокойно се приближи и седна на стола до малката масичка.
— Моля те, Жахар, седни спокойно и ще ти обясня всичко. Време е да узнаеш истината.
Тя го послуша и когато Дерек завърши историята си, дълго остана безмълвна, загледана в мъжа насреща си. Едва след минути си възвърна способността да говори.
— Значи вие наистина не сте владетелят на Барка? Възпитан сте в Англия… И сте проклет англичанин?
— Трябва ли да се изразяваш така остро? — Дерек усети огромно облекчение, че тя е само учудена. Беше му все едно как ще го нарече. — Не се ли сърдиш?
— Не знам — отговори честно тя. — Щом не сте Джамил, аз не съм ваша собственост, нали? И никога не съм била.
— Купиха те за мен, Жахар. Когато заех мястото на Джамил, целият му харем беше на мое разположение. Но тъй като след завръщането си той щеше да омъжи жените, с които бях спал, за други мъже, предпочетох да имам своя фаворитка, за да не се възползвам от неговите дами. Не съм спал с нито една от тях.
— А Джамила?
— Знаех за нея още при отпътуването си от Англия. Помолиха ме да я измъкна от Барка. Тя беше фаворитка на Джамил и не знаех дали ще я освободи, ако не съм спал с нея.
— Значи все пак…
— Въобще не съм я докоснал! Но тогава не можех да ти го кажа. Всички в харема трябваше да вярват; че съм спал с нея, за да убедят и Джамил.
— Казахте ли й кой сте в действителност?
— Не. Тя ужасно се засегна, че не можа да ме прелъсти, защото е твърде зряла за възрастта си. Но бях убеден, че суетността ще я накара да излъже останалите дами. Тя, разбира се, не призна пред никого, че цяла нощ сме играли шах.
Шантел смръщи чело, защото й беше хрумнала нова мисъл.
— Кога сменихте мястото си с вашия брат?
Дерек се ухили, защото знаеше за какво говори.
— В деня, когато те повиках за първи път.
— Значи… значи ме купи Джамил, не вие?
Дерек кимна.
— Тогава го видя за пръв и последен път.
— Значи вие не бяхте… Джамил заповяда… Ами Мара! Вие не сте заповядали да я бият! — Тя скочи и устремно го прегърна. — Толкова се радвам! Никога нямаше да свикна с жестокостта, която проявихте тогава… която той показа! Въобще не проумях как така аз…
Тя спря и смутено сведе очи.
— Какво ти? — настоя меко Дерек.
— Не е толкова важно — промърмори тя. — А какво ще кажете за Шейла? Не съм забравила, че…
— Аз не съм я викал при себе си, Жахар. Това стана в деня, когато Джамил се върна. Първата му работа беше да повика съпругата си. Той я обича истински, разбери!
— Значи вие… значи ти сдържа обещанието си?
— Да. Истината е, че не можех да мисля за никоя друга, след като те видях. За мен не съществува друга жена, Жахар — само ти.
Шантел вдигна очи и впи устните си в неговите. Естествено Дерек не можеше да се задоволи само с целувката, колкото и да беше мечтал за нея. Бяха минали седмици от последната им близост, седмици, изпълнени със страх от реакцията й, когато узнае истината. Никога не беше очаквал такъв изблик на радост.
Вдигна я и я отнесе на тясната койка. Шантел трескаво му помагаше да се освободят от дрехите си. Скоро двамата се озоваха притиснати един до друг, отдадени изцяло на страстта и любовта си.
Шантел затвори очи, наслаждавайки се на милувките му. Дерек добре познаваше тялото й, всяка гънчица, всяко чувствително място, което засилваше желанието й. Едва сега младата жена усети колко й беше липсвало всичко това. Но по-важно беше да знае, че не отива срещу себе си, като се люби с него, че има насреща си честен човек, който истински я обича. При тази мисъл радостта я завладя изцяло и тя престана да мисли за всичко друго.
— Трябваше да ти го кажа много по-рано — шепнеше в ухото й Дерек. Устните му се плъзгаха по шията
