събере мислите си. Тъй като той не я пускаше, тя прошепна в ухото му:
— Тук ли ще го направиш, в сламата и Ерин край нас?
Той я пусна толкова бързо, че тя залитна назад. Гарик втренчи поглед в нея, а върху лицето му беше изписано явно недоволство.
След това се обърна и излезе, а тя трябваше да прикрие смеха си, за да не я чуе той и да се разяри повече. Бе спечелила още един рунд, макар че този път беше по-трудно.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Минаха две седмици, откакто Брена бе започнала да работи в конюшните. Двамата с Ерин станаха много добри приятели, защото той се отнасяше към нея като към дъщеря и на нея също й беше приятно да работи с него.
Брена приключи с разчесването на бялата кобила и я потупа по хълбоците. Когато свършеха работата си, Ерин й разрешаваше да вземе един от конете и да поязди около час. Този път тя избра кафявия жребец. Махна с ръка на Ерин, качи се на коня и напусна двора. Подкара в лек галоп. За първи път този ден се почувства свободна. Отпуснала поводите с едната си ръка, тя се носеше покрай дърветата към мястото, което се простираше между скалите и фиорда. Забрави, че е затворничка в тази непозната и чужда земя. Обзе я опиянение, което от месеци не я беше обхващало. Небето беше синьо и в далечината водите на фиорда примамливо блестяха на слънцето. Върху устните й се появи усмивка и тя почувства оживление по цялото си тяло наред с усещането за свобода и радост. Загуби ориентация за време.
Струваше й се, че язди с часове, с дни, а наред с това не чувстваше умора и конят беше толкова бърз, както когато напусна конюшнята. След известно време усмивката изчезна от лицето й, тъй като тя видя двама ездачи да я приближават. Бяха прекалено далеч, за да ги разпознае. Кои биха могли да бъдат? Не беше Гарик, защото той се беше върнал и тя трябваше да се погрижи за ранения му жребец. Може би Хю и Анселм? Чертите й се изостриха при мисълта, че би могла да се срещне тук със смъртните си врагове. Но когато те се приближиха, тя с изненада забеляза, че не ги познава. Вече се изравняваха с нея и когато разбраха, че пред себе си виждат жена с тъмна коса, се спогледаха, засмяха се и спряха конете си. Бяха високи и руси. На Брена не й хареса погледът, с който я наблюдаваха. Единият имаше неспокойни очи, на които не можеше да вярва, а по дясната буза на другия преминаваше дълъг белег, който му придаваше зловещ вид.
— Ти не си от нашите — с тази черна коса — каза този с белега. — Най-вероятно си пленничка.
Върху лицето на Брена се изписа неприкривана ярост. Посегна за ножа, който държеше скрит в ботуша, хвана го здраво и зачака удобен момент, за да ги атакува. Те видяха острието и си кимнаха. Единият хвана юздите на коня й, а другият се опита да изтръгне ножа от ръката й.
Тя замахна с оръжието и го рани. Раната веднага започна да кърви. Лицето на другия погрозня от ярост.
Когато Брена се обърна, той успя да я свали от коня. От удара за момент остана да лежи замаяна. В това време той взе ножа й и завърза ръцете й.
— Ще ме предизвикваш, значи! — изхили се раненият и се наведе към нея. Брена го почувства близо до себе си и силно го ритна, но тежестта му я приковаваше и тя не можеше да се помръдне. Той бясно раздра ризата й до кръста, излагайки на показ идеално оформения й мраморнобял бюст. Тя риташе и хапеше, но това само увеличаваше удоволствието му и той започна да сваля панталоните си. В момента, в който щеше да проникне в нея, се чу тропот на копита и той разтревожен се огледа.
„Моля те, Господи, нека бъде приятел, не враг!“ — помоли се Брена. Тя се възползва от колебанието му и се опита да го отблъсне, но отново не можа да го помръдне. Той обаче сам се надигна от нея и със страх в гласа каза на другия:
— Трябва да тръгваме.
Бързо си навлече панталоните и се качи на коня. Двамата препуснаха и скоро се загубиха в далечината. Брена се обърна и видя Гарик на няколко крачки от себе си. Тя лежеше, без да се помръдва, със зачервено от унижение лице. Страхът й вече беше преминал. Той щеше да я спаси, като че ли, беше една от тези безпомощни и слаби жени, които тя така презираше. На всичкото отгоре беше с вързани ръце. За момент затвори очи засрамена. Когато ги отвори, с изненада видя, че Гарик се беше навел над нея, а в сините му очи се четеше загриженост.
— Не си ранена, нали, Брена? — нежно каза той.
— Остави ме на мира — извика тя.
Той се отдръпна, като че ли му бяха ударили плесница, и чертите му се изостриха.
— Ставай! — рязко каза и я изправи на крака. Даде й скъсаната риза и я поведе към коня й. — Това ти е последният път, когато яздиш сама — рязко нареди той. — И кой ти даде разрешение да излизаш от двора на къщата? — Брена не отговори. Той погледна в далечината, където се бяха загубили двамата й нападатели. — Не можах да ги видя отблизо, но когато се върнем, ще изпратя хора след тях. Мисля, че са или странстващи търговци, или бандити. Има вероятност да напуснат фиорда, преди моите хора да ги открият. Можеха да те убият — ядно прибави той, обръщайки й гръб. — Сега се качвай на коня си. — Той я повдигна, за да й помогне. — Започвам да си мисля, че може би най-добре ще е да те продам на следващата продажба в Хедби.
Не й проговори повече. Когато се върнаха, й хвърли юздите и бързо се отдалечи.
Оттогава Брена го виждаше всеки ден. Сутрин, когато той излизаше за редовната си езда, а понякога и следобедите.
Всеки път, когато се завръщаше, той отвеждаше запотения си кон при нея. Не си говореха. Всъщност не й беше продумал от деня, в който я беше спасил. Сякаш не забелязваше присъствието й.
Брена често се чудеше защо така упорито я отбягва и си мислеше дали това, което беше казал, че не се интересува от жени, освен когато тялото му го искаше, е истина. Измъчваше я донякъде фактът, че няма влияние върху него. От друга страна, той й въздействаше с присъствието си. Понякога най-неочаквано за самата себе си се хващаше, че мисли за него, и това я дразнеше. Най-изнервящ от всичко беше фактът, че не можеше да забрави деня, в който се беше опитал да я унижи.
Очевидно Гарик отдавна беше забравил за това.
Брена се беше потопила в една малка вана. Главата й лежеше облегната на рамката, а гъстата й черна коса се беше разпиляла във водата около нея. Беше спокойна и сънливо отпусната. Беше сама в малкото помещение, в огнището гореше огън. Яни и Мойда бяха в голямата къща, където сервираха вечерята на Гарик.
Брена не чу тихото отваряне на вратата, но усети нахлуването на студен въздух, който облъхна лицето й и я накара да потрепери. Отвори очи и видя висок викинг, застанал от вътрешната страна на прага. Гледаше я учудено със зелените си очи.
— Излез и затвори вратата след себе си, преди да съм хванала настинка.
Той затвори вратата, но от вътрешната й страна, и се приближи до нея. Брена първо се увери, че косата й я прикрива, добре, и след това подозрително изгледа натрапника. Не беше виждала този мъж преди, но височината и фигурата му й напомняха за Гарик и тя с възхищение плъзна поглед по него. Лицето му беше привлекателно и интелигентно. Той широко се усмихна. Очевидно не беше разбрал думите й. Тази езикова бариера беше наистина непоносима. Затова тя му посочи с ръце, че трябва да излезе, но той само поклати глава и остана на мястото си.
— Върви си, по дяволите! — извика тя разгневена.
— Няма защо да се разстройваш.
Брена широко разтвори очи.
— Ти говориш моя език!
— Да, Гарик ме научи, когато бяхме малки — отвърна той, развеселен от объркването й.
— Кой си ти? — попита накрая тя.
— Перин.
Изражението й се промени.
— Ако си дошъл за Яни, тя не е тук.
