— От това, което казваш, съм сигурен, че не си говорил с нея, защото иначе нямаше да ми задаваш такъв въпрос. Тя наистина е роза, но бодлите й са твърде остри, за да се правя, че не ги усещам.
— Не е вярно, разговарях с нея малко — усмихна се Перин. — Тя първо ме подразни, веднага след това ме заплаши да не я докосвам.
— Ти направи ли го?
— Не, но се обзалагам, че ако след мен се появи друг, той няма да си излезе, без да й се порадва. Нямаш нищо против да я делиш с други?
— Защо трябва да я пазя? Може би точно това ще я постави на мястото й — ядно каза Гарик.
Перин се засмя.
— Ти не си изпълнил обещанието, което даде на празника. Момичето все още не ти се е подчинило нали?
— Не ми припомняй за това пиянско обещание — намръщи се Гарик.
Той ясно си спомняше всичко, защото не беше толкова пиян, а просто ядосан на брат си Хю, който го дразнеше, като го убеждаваше, че никога не би могъл да се справи с жена като Брена. Тогава Гарик бе сложил ръце върху жертвения глиган, отреден на бога Фрей, бе отпил от свещената чаша и бе обещал пред всички, че ще я смири. Много малко знаеше тогава за трудната задача, която го очаква. Това, с което беше опитал, се беше оказало безполезно.
Тя не се чувстваше унизена, а напротив — доволна и това само допълнително го разяри. Да я бие с камшик, също не би помогнало. А и самият той беше против това. Въпреки че тя не се подчини на волята му, поне му служеше, макар и не по начина, по който той искаше.
— Значи не ти е прислужница?
— Не, работи в конюшните.
— И ти си го позволил? — попита Перин изненадан.
— Това е единственото, на което тя се съгласи — отвърна Гарик и се намръщи.
Смехът на Перин изпълни стаята.
— Явно не ме е излъгала, като ми каза, че подчиненият си ти.
— Тя е казала това?
Смехът на Перин замря и той се намръщи, виждайки гнева, който се изписа по лицето на приятеля, му.
— Хайде, Гарик, не бих искал да причиня неприятности на момичето.
— Нищо лошо няма да й се случи. По дяволите! На сутринта тя няма да бъде толкова доволна от себе си.
Сякаш тъмен облак обгърна Гарик. Перин го погледна и тихо въздъхна. Искрено съжаляваше за необмислените си думи и се надяваше момичето да не пострада заради него.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Разяждащ гняв гризеше Гарик при всяка стъпка по пътя му към помещенията на слугите. Той тихо отвори вратата на къщичката, в която живееха жените. Тлеещият огън придаваше на помещението мека, червена светлина.
Брена спеше върху парче кожа до огнището, старо одеяло й служеше за завивка. Копринената й коса се беше разпиляла зад нея и от пламъците на огъня се получаваше илюзията, че е обсипана с рубини. Дълги, гъсти мигли засенчваха бузите й, а полуотворените й устни бяха влажни, като покрити с роса розови пъпки.
Гарик усети, че му става горещо, виждайки я толкова мила и невинна в съня й. Вече не си спомняше, че когато беше будна, беше истински дявол. Наведе се и внимателно махна одеялото й. Студеният въздух, идващ отвън, докосна голите й ходила, тя се намръщи и се сви. Дребничкото й тяло беше скрито под груба широка нощница. Вероятно беше й я дала Мойда, която спеше в другия край на стаята.
Гарик прекрасно си спомняше копринената кожа, нежните ръце, издължените бедра. Не беше забравил и деликатната извивка на кръста, и заобления ханш, кадифената гладкост на гърба й и чаровните извивки на шията, които беше целувал.
Бързо прогони тези мисли от съзнанието си, преди да са го разколебали. Със сръчно движение постави ръка върху устните й, за да сподави вика й, защото би събудила останалите. Тя моментално отвори очи, но преди да успее да види кой е нападателят й, той плътно я притисна до гърдите си и я изнесе от стаята.
Когато стигна конюшните, я пусна на земята. Тя го погледна сърдито. Косата й беше разпиляна по раменете и гърба й като черна пелерина. Когато го разпозна, се успокои.
— Значи ти си бил! — От тона й личеше, че той не е нещо, което би я заинтересувало.
— А кой друг би могъл да бъде?
— Някой от твоите приятели — отвърна тя. — Обзалагам се, че този Баярд с удоволствие би ми върнал това, което му направих. Брат ти също има за какво да ми отмъщава.
— Нима се страхуваш от тях?
— Не, но не съм чак толкова глупава, че да не ги вземам на сериозно — отвърна тя.
— Значи само от мен нямаш страх, така ли? — прогърмя той.
Тя го изгледа изненадана.
— Защо да се страхувам от теб? Ти ми показа най-лошото, но то всъщност се оказа нещо доста хубаво.
Той се приближи до нея. Гневът му нарастваше.
— Ще те нося или ще вървиш до къщата?
— Не, няма да дойда с теб. Не ми харесва само за твое собствено удоволствие да разваляш съня ми.
— Не е за мое удоволствие.
— Ами какво е тогава?
— Ще тръгнеш ли?
Преди тя да каже да, тъй като започна да става любопитна какво я очаква, той я хвана за лакътя и грубо я блъсна пред себе си. Тя се отдръпна, но почувствала студената земя под босите си крака, спря.
— Защо спираш? — нетърпеливо попита той.
— Нима искаш да си разкървавя краката? Изглежда, че въпреки всичко ще трябва да ме носиш. — Тя дяволито се усмихваше.
Той се поколеба, след това силно я дръпна към себе си и я повдигна. Тя веднага обгърна врата му с ръце. Скоро се озоваха до външните стълби на къщата, които водеха към втория етаж.
Бързо ги изкачи, вземайки две стъпала наведнъж. За него Брена не тежеше повече от чувал с пух. Вече вътре, я пусна на пода, но Брена не се отдели веднага от него. Не беше стъпвала в тази къща от деня, в който бе отнел девствеността й. Веднага забеляза промените, които бяха настанали. Върху стените бяха прикрепени красиви златни свещници, а между тях имаше изящно избродирани гоблени, обшити със златни конци. На пода по цялата дължина на коридора беше постлана мека пътека в черно и сребристо, със златисти кантове. Всичко това придаваше много по-уютен вид на тази мрачна и неприветлива къща.
Брена се поколеба, когато видя, че се насочват към покоите на Гарик, но той я бутна вътре и затвори вратата. Тя се обърна към него, скръстила ръце, а очите й стрелкаха светкавици.
— Излъга ли ме? Защо сме тук?
— Защо ли? Тъй като знам, че не можеш да понасяш студа, избрах тази стая като най-топла в къщата.
— Колко мило — в гласа й имаше неприкрит сарказъм.
Всъщност стаята наистина беше приятна. Брена забеляза, че тук също бяха настъпили промени. Два еднакво големи килима, които почти се съединяваха, покриваха студения под. Бяха сини на цвят със златисти фигури. Върху стените бяха окачени два големи гоблена. Единият представляваше работници на полето, над тях небето беше лъчезарно синьо; другият беше пейзаж. В стаята имаше и нар без облегалка, покрит с брокат от тъмносиньо и бяло. Краката й представляваха лъвски лапи.
Брена огледа всичко това с удивление, преди отново да се обърне към Гарик.
— Добре, сега ще ми кажеш ли истинската причина, заради която съм тук, и защо дойде да ме вземеш
