— Със сигурност няма да го направя — увери го тя. — Може би ще спя тук, при конете, когато падне снегът.
— Хм, господарят никога няма да ти разреши.
Брена се усмихна скрито.
— Ти мислеше, че той няма да ми позволи да работя тук, но виждаш, че вече имам това право. Не е чак толкова трудно да го убеди човек. А как прекарва той времето си през зимата?
— Никой няма много работа, когато паднат снеговете. Господарят ходи на лов и се събира с приятели. Обикновено с брат си Хю отиват на север за лов на полярни мечки.
— Къде е той сега?
— На сутрешна езда.
— Всяка сутрин ли язди?
Ерин я погледна с почуда.
— Защо задаваш толкова много въпроси, момиче? Да не би да си му хвърлила око?
— Разбира се, че не — отвърна Брена. — Но ако ще живея тук, трябва да знам що за човек е господарят.
— Ако ще живееш тук? Нямаш друг избор, запомни това!
Брена се изправи и изтупа праха от полата си, беше приключила работата си.
— Имам избор, Ерин, не се съмнявай ни най-малко в това — уверено каза тя.
Ерин се намръщи.
— Каква дяволия си намислила? За твое добро те предупреждавам, че господарят няма милост към тези, които се опитват да избягат.
— Ако ги намери обаче. Нима никой не се е опитвал?
— Да, двама опитаха. Една жена, казваше се Хоуп, се опита да избяга по средата на зимата, но господарят бързо я откри и я върна обратно. Тя прекара два дена в мазата и когато я освободиха, беше премръзнала до смърт. Беше отведена с другите на пазара за роби.
— Ти каза двама?
— Миналата година избяга един мъж, с него се занима Хю, тъй като Гарик го нямаше. Когато го хванаха, го биха с камшик почти до смърт и пред всички. Хю обича да прави тези неща, така че да се запомнят добре.
Брена потръпна.
— Маза, в която наказват провинилите се? Наистина ли съществува такова място?
Ерин тъжно поклати глава.
— То е точно под къщата. Улрик го направи, защото не използва камшика като средство за наказание. Това е просто една малка стая, изсечена в скалата с много здрава врата, която не може да бъде разбита. Това е дяволско място, но понякога господарят го използва.
— Не се страхувай, Ерин, аз няма да попадна в тази стая. Ако замина, никой няма да може да ме намери.
— С кораб? — засмя се той. — Как ще стане това? На този фиорд има само три кораба: на господаря, на баща му и един, който е общ за целия клан. Никой от тези кораби няма да отплава, преди да е дошла пролетта, а ти сама никога не би се справила с един кораб.
— Въобще не мисля, че бих могла да го направя — хладно отвърна Брена, усетила, че я обзема отчаяние.
В този момент чуха ездач, който се приближаваше. Само след секунда великолепният черен жребец влетя при тях. Гарик стоеше гордо изправен върху гърба на коня. Беше облечен в тъмнокафява туника и панталони в същия цвят, русата му коса беше разбъркана от вятъра. Брена внимателно огледа коня и ездача. Конят беше с лъскав косъм, едър, расов, това безспорно беше едно великолепно животно.
Но ездачът също беше прекрасен. Тялото му излъчваше сила, по голите му ръце изпъкваха мускулите, удоволствие беше да го наблюдава човек и не малко жени биха се влюбили в него от пръв поглед. Толкова момчешки вид имаше, когато се смееше, и толкова мъжествен беше, когато беше сериозен. Всъщност до този момент Брена не беше виждала толкова привлекателен мъж. С леко колебание тя си помисли, че би могла да го наблюдава, без да й омръзне.
Известно време Гарик не се помръдваше, учуден от явното внимание, с което Брена го разглеждаше. Изглеждаше доволна от себе си. Без съмнение си мислеше, че е спечелила победа над него. Дали бе така?
Гарик се усмихна и слезе от коня, като хвърли поводите в ръцете на Брена. Тя ги пое и без да й се казва, поведе коня към мястото му, което знаеше отпреди. Ерин се насочи към животното, за да махне тежкото седло, но Гарик вдигна ръка и го освободи. Старият човек се върна, мърморейки си, че малко почивка би му се отразила добре.
— Конят има нужда от почистване — обърна се Гарик към Брена.
— Мислиш, че не мога да го направя? — отвърна тя леко раздразнена. — Това проверка ли е?
— Не, това е заповед. Дадох ти задача и ти трябва да я изпълниш.
— Ти… — Тя спря и го погледна с омраза. След това се зае да смъква седлото. Няколко пъти трябваше да го дърпа с всичка сила, докато най-накрая огромната тежест се стовари върху й и тя, олюлявайки се, се запъти да го окачи на мястото му. Задъхана, триумфално погледна Гарик. — Готово.
Той скръсти ръце на гърдите си:
— Не си свършила. Нима аз трябва да ти казвам какво трябва да правиш по-нататък?
— Мога да се грижа за конете по-добре отколкото ти. Обзалагам се, че им разбирам повече. — Тя грабна парцал, с който да попие потта от коня. — Ако тази сутрин аз бях с него, той нямаше да ритне кобилата.
— Ти се залавяш за всяка възможност, при която би могла да унижиш мъжа. Но аз те видях и в друга светлина.
— Махни се от тук! — избухна Брена. — Нямам нужда да ме наблюдаваш.
Гарик се разсмя.
— Заповядваш ми в собствената ми конюшня? Няма ли край безочието ти?
Тя го погледна и без да иска, се разсмя. Този път наистина бе пристъпила границите на допустимото.
— Прав си. Остани, ако искаш, въпреки че не разбирам защо е нужно.
Той се отказа да й обяснява, че не се нуждае от разрешението й. Вместо това внимателно я наблюдаваше. Трябваше да отбележи, че тя наистина знае какво прави. Когато Брена се върна с овес за жребеца, Гарик отново проговори:
— Как прекара предишната нощ?
Тя го погледна зачудена от неговата загриженост.
— Добре.
— Не ти ли липсваше удобството на моето легло? — запита той с игрив поглед.
Тя се засмя.
— Намирам новото си легло по-удобно, защото не ми се налага да го деля с друг.
Гарик се приближи до нея, възползвайки се от доброто й настроение, и повдигна брадичката й.
— Какво те кара да мислиш, че няма да го делиш?
Преди тя да успее да отговори, той я прегърна и наклони главата си към нейната. Целувката, която последва, изненада Брена. Устните на Гарик бяха нежни върху нейните. Езикът му проникна в устата й, предизвиквайки нови усещания в нея. За свое най-голямо учудване Брена откри, че близостта му й беше безкрайно приятна. Кръвта се движеше по-бързо във вените й и това й замайваше главата. Нещо повече, тя откри, че иска да бъде по-близко до този мъж, и обгърна с ръце шията му, като силно притисна тялото си в неговото. Усети, че той се изненада, но след това я прегърна още по-здраво и целувките му станаха още по-настойчиви, сякаш с тях искаше да я погълне цялата.
Нима нейното движение беше причина за тази страст? Усещането й харесваше и тя не искаше то да свършва. Сякаш отвътре у нея се разгаряха буйни огньове. Той й беше враг, но това нямаше значение за предателското й тяло. Той й действаше като наркотик и я оставяше безчувствена към всичко друго. Това не е правилно, помисли си тя. Трябва да спре! Трябва. Накрая успя да го отблъсне и да спечели време, за да
