върху раменете му, по които имаше белези от ноктите й, по мускулестия му гръб. Тя се възхищаваше от силата и мъжеството, а този мъж ги притежаваше в изобилие. Толкова лесно му беше да я удържи, когато тя положи всичките си усилия, за да се освободи. Тялото му наистина заслужаваше възхищение, но това, че беше зависима от него, беше непоносимо.
— Гарик, Гарик!
Той я погледна с учудване.
— За първи път произнасяш името ми на глас. Харесва ми да го чувам от устата ти.
Брена продължи:
— Гарик, пусни ме. — Тонът, с който каза тези думи, беше най-умолителният, който би могла да си позволи.
Той леко се усмихна, а очите му горяха от страст.
— Не, красавице моя, късно е за това.
Опита се да я целуне, но тя се обърна, тогава той освободи ръката й, за да обхване главата й, но тя издра гърдите му, оставяйки белези като от зъби.
Гарик изстена от болка и бързо хвана ръката й отново.
— Виждам, че и без оръжие се справяш много добре.
— Да, и единственото, за което съжалявам, е, че не можах да стигна сърцето ти и да го изтръгна, за да го дам за храна на вълците.
— Е, тогава знай, че вместо ти да ми отнемеш сърцето, аз ще ти дам нещо, което няма да отиде за храна на дивите животни, а ще отиде между краката ти. — Гарик леко се надигна.
Тъй като за момент краката й бяха свободни, тя го ритна силно, но не успя да му причини болка. И тогава твърдият му и набъбнал член се притисна в бедрата й. Когато Брена погледна към този нов за нея орган от човешкото тяло, беше изумена от размерите му и вече знаеше, че Корделия не беше лъгала. Това нещо със сигурност щеше да я разкъса и щеше да я принуди да крещи до безпаметност. Въпреки че страхът я обхвана цялата, тя не можеше повече да моли за милост. Паниката я беше завладяла до такава степен, че тя не беше усетила кога беше пъхнал коленете си между краката й. Когато се приведе бавно над нея, тя знаеше, че е хваната в капан, от който по никакъв начин не би могла да се освободи.
— Държиш се така, сякаш ще те коля. Не се страхувай. От това все още никой не е умрял. — Той все още беше учуден, че тя се бореше така свирепо.
— Не си мисли, че ще ти повярвам! Предупреждавам те, че ако го направиш, ще съжаляваш, защото ще си отмъстя.
Той се направи, че не е чул заплахите й, и тихо прошепна в ухото й:
— Успокой се, Брена, ще бъда внимателен с теб.
— Това е невъзможно!
Тя не успя да види, но върху лицето му се изписа яд, който пролича и в гласа му.
— Тогава ще бъде така, както ти желаеш!
Той рязко раздалечи краката й, а членът му беше като стоманен кол, който напираше да влезе в нея. Срещнал защитата на моминството й той я премина безмилостно разкъсвайки плътта й. След този момент тялото й остана в очакване мъките да продължат. Но единственото, което чувстваше, беше това непознато нещо, влязло дълбоко в нея, което излезе за малко, но след това отново се върна този път още по-дълбоко в нея. Това продължи дълго, но къде бяха болките, за които Корделия й беше говорила неведнъж? И какво беше това странно усещане, което се разливаше в слабините й и я правеше да се чувства, сякаш се носи върху вълшебен облак? Брена не знаеше, че Гарик я наблюдава през цялото време.
Накрая той затвори очи и влезе толкова навътре в нея, сякаш имаше намерение да ги свърже навеки. След това престана да се движи.
Когато погледна Брена на челото й се беше изписала дълбока бръчка. Той се запита защо тя беше толкова неподвижна. Беше му много хубаво и за свое най-голямо учудване осъзна, че вече мислеше за следващия път, когато отново щеше да бъде с нея.
— Защо спря? — попита тя най-неочаквано. Той я погледна и се засмя.
— Защото семето ми вече е в теб и ще трябва да мине известно време, за да мога отново да бъда във форма.
— Но аз те чувствам все още твърд в мен. Защо да не можеш да продължиш?
Гарик я изгледа крайно изненадан.
— Нима наистина го искаш?
За момент тя се замисли и след малко отвърна:
— Не, настроението ми се смени.
Отговорът й го раздразни и той се зачуди дали е спечелил тази битка, или се беше провалил.
— Виждам, че преживяването не беше чак толкова страшно за теб — каза той, обръщайки се, за да си вземе панталоните.
— Вярно е. — Тя се протегна мързеливо. Но изведнъж изражението й се смени и тя ядно каза: — Но някой някъде ще отговаря за това, което ме беше накарал да вярвам, че ще бъде.
— За кого говориш?
— Това е моя грижа, няма нищо общо с теб! — Тя се засмя и допълни: — Все пак през днешния ден научих доста неща, за което ти благодаря, викинге.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Тъй като нито Гарик, нито Ярмил й бяха казвали да върши нещо, Брена изкара един мързелив ден из къщата, през който се запозна със слугите. Гарик беше изхвърчал от стаята веднага щом се облече. Върна се само за да й подхвърли една друга рокля и без да каже дума, отново излезе. Брена знаеше, че той е бесен заради резултата от близостта им, който беше нещо съвсем изненадващо за него. Бе очаквал да бъде унизена, а в крайна сметка тя излезе господар на положението. Това въобще не му хареса. Може би сега обмисляше нови начини, за да я разстрои, но за нея нямаше нищо, с което да не може да се справи, след всичко, което преживя. Брена се замисли за Корделия. Без малко да вземе един от конете на Гарик и да отиде да я търси. Това, което Дела й беше причинила, бе непростимо, И заради нея Гарик я видя да се страхува от нещо. Противно на желанието си тя с удоволствие си спомни чувството, което я беше обзело, когато той проникна в нея. Но бързо прогони тази мисъл от главата си. Защо Корделия й беше наговорила лъжи — беше загадка за нея, но скоро щеше да разбере.
Брена седна на масата в дългата и тясна кухня и започна да наблюдава как Яни приготвя хляба за вечерята на Гарик. Мойда бъркаше на огнището гъста супа от пилешки дреболии.
Мойда беше на около четирийсет години, имаше гъста кестенява коса, беше ниска и пълна, с румено лице.
И двете жени разказаха на Брена как са попаднали на това място.
Изненадващо беше, че те не чувстваха омраза към Гарик и останалите викинги. Те били съседки в селището, в което живеели. Преди четири години Гарик и хората му нападнали земите им и ги взели в плен. През този период Гарик се биел за баща си и участвал в много набези. Двете жени нямаха нищо против живота си тук. Ако бяха останали в селото си, щяха да правят същото. Мойда, за разлика от Яни, намираше за нещо съвсем нормално да преспива с приятелите на Гарик, когато те пожелаеха това. Бяха робини и нямаха право на избор. Това беше единственото, от което Яни се оплакваше, но то поне не се случваше често.
И двете слушаха изпълнени със страх историята на Брена за нейното залавяне. Беше благодарна на баща си, който не се интересуваше от обичаи и традиции, защото в противен случай тя щеше да гледа на нещата, точно като тези жени и да приема положението си безропотно. Но тя нямаше да се подчини и Гарик щеше да разбере това, дори да не иска да го приеме.
— Разкажи ми за Гарик — помоли се Брена, докато хрускаше орехи, които Ерин бе донесъл същата сутрин. — Честен човек ли е?
— Да — беше краткият отговор на Мойда.
— С изключение на случаите, когато ни дава на приятелите си — прибави Яни.
— Мисля, че прекалено много се оплакваш — засмя се Мойда. — И ти като мен се смееше, когато те
