да я набие. Все пак това не беше толкова лошо, защото той така би могъл да нарани момичето, че след това дълбоко да съжалява.
— Как възнамеряваш да упражняваш върху мен правото си на господар?
Дръзкият й въпрос го накара да се усмихне.
— Приемаш ли ме за свой господар?
— Първо ще те изслушам, след това ще чуеш отговора ми — с равен глас каза тя.
— Чудесно, повече няма да има такива изпълнения като вчерашните — каза той, облягайки се удобно на стола.
— Това не са изпълнения. Аз говоря каквото мисля и правя каквото искам — спокойно отвърна тя.
— Още нещо. Аз си имам име и бих искал да се обръщаш към мен с него.
— Аз също имам име, но досега не съм те чула да го произнасяш.
— Добре, Брена — засмя се той.
Тя също се усмихна.
— Не е толкова трудно да се разбираме с теб.
— По-добре запази мнението си до мига, в който приключим. — Той видя как усмивката й бавно се стопява. — А сега — продължи със заповеднически тон — Ярмил предложи да те преместим в помещенията, където са останалите жени. Яни и Мойда живеят в една малка къщурка съвсем близо до конюшните. Ще останеш при тях. Съгласна ли си?
— Да.
— Добре. Задълженията ти с нищо няма да се различават от тези на другите жени. Ще помагаш в кухнята, ще чистиш, ще миеш, ще доиш кравите и ще счукваш царевицата. Всъщност работата не е толкова много, тъй като домакинството не е голямо и само аз съм този, на когото трябва да се прислужва. Ярмил ще ти обясни. Ако нея я няма, ще питаш Яни, когато не знаеш как да направиш нещо. И тъй като нямам съпруга, понякога ще ползваш работната стая, където ще поправяш дрехи и ще шиеш нови.
— Това ли е всичко? — студено запита Брена.
— Да, тъй като не възнамерявам да се женя, няма да има нужда да се занимаваш с деца или пък с господарка. Само аз съм този, когото ще трябва да обслужваш — бързо прибави Гарик, предположил от тона на гласа й, че няма да има повече спорове.
— И всички тези неща, които ми изброи, ти наричаш женска работа?
— Разбира се.
Тя го изгледа спокойно, като едва се сдържаше да не избухне.
— Прав беше, когато ми каза, че би трябвало да изкажа мнението си чак когато приключим разговора си. Защото, ако това е единственото, което ти би ми предложил да правя, ние двамата никога не бихме постигнали съгласие.
Гарик я погледна намръщено.
— Нима отказваш да работиш?
— Вече ти казах, че няма да върша женска работа! Никога не съм го правила и няма да го правя.
Той се наведе напред, а очите му се бяха превърнали в две цепнатини. Беше видимо ядосан.
— Ще правиш това, което аз ти кажа.
— Това няма да стане! — сопна се тя, с което прекрати крехкото примирие, настъпило между тях.
— Храната, която ядеш, дрехите, които носиш, къщата, в която спиш, всичко това е мое! — избухна той и скочи на крака. — Ако по някакъв начин не си ми полезна, тогава аз нямам нужда от теб тук.
— Мога да ти бъда полезна — изненада го тя със спокойния си тон.
— Как? Не си мисли, че леглото би оправило нещата, ако това имаш предвид.
— Бъди сигурен, че това никога няма да се случи. Не това имам предвид. Ерин ми каза, че бих могла да му помагам с конете, ако му дадеш разрешението си.
— Кога успя да говориш с Ерин?
— В деня, когато ти се върна.
— Бях ти казал да не напускаш работната стая в този ден.
— Не съм свикнала да бездействам — разпалено отвърна тя. — Нито пък съм свикнала да ми заповядват.
— Е, значи е време да се научиш — грубо каза Гарик. — А сега ме чуй: не е възможно да работиш с Ерин.
— Защо? — запита тя. — Ти каза, че трябва да върша някаква работа, а това е единственото, което мога да правя. Познавам конете толкова добре, колкото познавам и оръжията и нямам нищо против почистването на конюшните, защото съм го правила и преди. Ако това не е достатъчно, бих могла да ходя на лов и да осигурявам месо.
— Дотук ли привършват талантите ти? — саркастично я запита Гарик.
Неочаквано Брена се усмихна.
— Не. Ако имаш врагове, бих могла да се бия срещу тях.
Гарик избухна в смях.
— Ти наистина си невероятна! Каква ли щеше да бъдеш, ако не беше жена, а мъж?
При тези думи тя тъжно каза:
— Не съм виновна, че съм такава. Така са ме възпитали.
— Значи ще трябва да се промениш.
— Няма да отстъпиш, така ли?
— Не, ще работиш в къщата.
— Нима не разбираш, че не ми оставяш друга възможност, освен да си тръгна.
— Какво? — Гарик не повярва на ушите си.
— Тъй като няма да правя това, което ти ми казваш, а не ми разрешаваш да се занимавам с това, което искам, значи ще бъда напълно безполезна за теб. Ето защо ще си тръгна оттук.
Гарик бавно завъртя глава и скръсти ръце пред гърдите си.
— Това е напълно невъзможно. Ти забравяш, че вече не си свободна да избираш какво да правиш и къде да ходиш. Сега си моя собственост.
— Непоносим и отвратителен викинг! — избухна Брена, а сребристосивите й очи блестяха от ярост. — Да не би да си мислиш, че можеш да ме спреш, ако реша да тръгна?
Гневът на Гарик се усилваше и той се зачуди как я е издържал досега.
— Ако се осмелиш да напуснеш къщата, всеки викинг в областта ще бъде предупреден да те търси. А когато те заловя, ще бъдеш заключена в подземието за неопределено време.
Тя му се присмя.
— Ако избягам, то няма да бъде, за да ме хванете отново, така че запази си заплахите за други случаи.
— Достатъчно се държах учтиво с теб, но с това вече е свършено. Време е да разбереш какво точно означава да имаш господар.
Брена погледна затворената врата и се отказа да бяга. Би могла да отнеме ножа на Гарик и да го победи.
— Какво имаш предвид? — запита тя.
— Здрав пердах — каза той и тръгна към нея.
Очакваше тя да се втурне да бяга, затова бе напълно изненадан, когато тя се хвърли срещу него и ловко се провря под ръцете му.
С проклятие той се обърна, за да я хване, но се закова на мястото си, като видя в ръцете й собствения си нож.
Тя се разсмя на изненадания му поглед.
— Веднага ми дай ножа! — заплашително изрече той.
— Ела и си го вземи сам! — отвърна тя с враждебен тон.
— Зле ще си изпатиш за това!
— Все пак бъди по-внимателен, защото кучето ти не е тук да те защитава.
От устата му се изтръгна вик, когато я нападна. Брена държеше ножа пред себе си повече с намерение да го откаже да я напада, отколкото да го убива. Той беше едно арогантно животно, но тя не искаше
