сядала за минутка — извини се тя.
— Няма нищо, Яни. Аз и без това току-що станах от сън. Кажи ми сега ден ли е или нощ?
— Следобед е и много от мъжете също тъкмо стават от сън — уморено отвърна Яни.
— Нищо чудно, че съм толкова гладна — каза Брена, изненадана, че е спала толкова дълго. — Те през цялата нощ ли са гуляли? — попита Брена и се обърна към залата.
Яни въздъхна.
— Да, не са спирали. Някои преядоха и препиха, но повечето почиваха и пак продължаваха. Все още има такива, които са със замъглени очи, пеят и не стават от масата.
— Кога ще свърши всичко?
Яни сви рамене.
— Да се надяваме — утре сутрин. Но за теб ще е по-добре веднага да се върнеш в стаята си. Мъжете влизат тук и ако те видят, това няма да е никак хубаво. Знаят мен и Мойда, но когато видят ново момиче, побесняват.
— Разбирам — отвърна Брена сигурна, че Яни преувеличава. Гарик не се бе отнесъл с нея грубо.
— Ще приготвя нещо и ще ти го донеса горе.
— Добре — каза Брена и се накани да си върви. Но беше късно.
Зад себе си чу ръмжене като на диво животно. Разтревожена, тя се обърна и видя огромен мъж, който се насочваше към нея. Други двама стояха до вратата и се смееха.
— Брена, бягай! — извика Яни.
Въпреки че беше против природата й да бяга от каквото и да било, здравият разум й подсказа, че не би могла да се съпротивлява, защото нямаше оръжие. Тя се втурна към вратата, но беше загубила прекалено много време, докато вземе решението. Викингът я сграбчи за плитката и я придърпа към себе си!
— Пусни ме, кръвожаден дивак! — избухна тя.
Мъжът само се разсмя на яростта й, на напразната й борба, още повече че не разбра думите й. Трябваше да прехапе устни, за да не отговори на собствения му език. Ако го беше направила, щеше да обърка плановете си, затова просъска на келтски, докато той я влачеше навътре. Беше я сграбчил с едната си ръка, докато преминаваше през кухненското помещение, за да отиде при другите двама. Яни вече не бе в стаята, но тя и без това не би могла да й помогне.
— Горм, ти хвана нещо много добро. Кълна се, че тя е дар от боговете.
— Вероятно е новата робиня на Гарик. Чудя се защо я е крил досега — каза другият.
Този, който държеше Брена, се изкикоти.
— Погледни я и ще разбереш.
— Не, откакто Морна го изигра, Гарик вече не се интересува от жени.
— Да, но тази е по-различна.
— Съгласен съм, Горм. Но Гарик не би я използвал така, както аз бих го правил. Той не се отнася собственически дори към това, което е негово.
— Тогава защо не я е показвал досега?
— Мисля, че тя се е криела. От начина, по който се съпротивлява, бих казал, че не е искала да бъде открита.
— За нея Гарик казва, че се бие като мъж.
— С оръжие, да, но когато го няма!
Тогава Горм внезапно извика и изпусна Брена на пода, за да притисне ръка върху бедрото, където го беше ухапала.
— Тя се бие като мъж, когато има оръжие, но когато няма, се бие като жена — заля се от смях другият.
Брена веднага се изправи на крака, но се намери между тримата, а зад гърба й беше залата, пълна с мъже. Огромният мъжага, който я беше сграбил, се намръщи и отново се насочи към нея. Брена вече беше изпитала силата му и не би му се дала още веднъж.
Престори се на изплашена, извъртя протегнатата ръка на Горм и отблъсна другия, като успя да измъкне ножа от колана му, след това отстъпи назад, размахала блестящия метал пред очите им, за да бъде сигурна, че виждат какво държи в ръката си.
— Тор! Една жена те изигра, Баярд.
Мъжът, чийто нож Брена бе отнела, погледна убийствено приятеля си.
— Трябва й един хубав урок!
— Тогава направи го! Аз самият не мисля да се връщам при жена си с рана, която не бих могъл да обясня.
— Горм?
— С теб съм, Баярд. С нея бих прекарал много по-вълнуващо, отколкото съм прекарвал с друга жена.
— Тогава ти хвани ръката й с ножа, а аз ще я сграбча.
Брена раздвои вниманието си. Глупаци, помисли тя презрително. Това, че си говореха на висок глас пред нея, беше по-добро оръжие от ножа. Беше напълно подготвена, когато я нападнаха. Държеше ножа пред себе си и когато Баярд скочи, за да я хване за ръката, тя бързо се наклони напред и раздра туниката му. Мястото мигновено се обагри с кръв.
— Това е за теб, свиньо! — извика Брена и в същото време насочи ножа към Горм.
Омразата върху лицата им й подсказа, че трябва да бъде предпазлива, и тя бавно започна да отстъпва. Но трябваше да спре, тъй като срещу нея се появи друг викинг. Прекалено късно разбра грешката си. Намираше се в залата и една група мъже вече я обграждаше. Тя мигновено се отдръпна, когато един от тях се опита да я сграбчи.
В помещението се възцари тишина. Брена изгледа всички и това което видя, бяха изумени погледи. Никой не помръдваше, включително Горм и Баярд. Знаеше, че ако се нахвърлеха, върху нея, е загубена. Би могла да убие само няколко.
Важното бе, че все още можеше да се контролира. Не беше паникьосана, както биха били други на нейното място. Когато един от мъжете — порядъчно пиян се запъти към нея, опита се да я докосне и направи неприличен жест, тя се обърна към него, но не се нахвърли с ножа. Вместо това повдигна полата си и го ритна така, че го изпрати далеч от себе си. След това отново се обърна към двамата си нападатели, които бяха използвали момента, за да се приближат до нея. И тогава цялата зала избухна в смях, отправен към унижения пияница. Тъй като някои започнаха да коментират каквото знаеха за Брена, част от напрежението изчезна.
Всички я наблюдаваха с любопитство, а също и двамата мъже, които я преследваха.
— Моите поздравления за представлението, което ни изнесе, Баярд — чу се плътният глас на Анселм от другия край на стаята, — но нима мислиш, че е разумно да се въоръжават робите?
При тази очевидна подигравка лицето на Баярд се покри с червенина. Вместо да предизвиква толкова могъщ мъж като Анселм, Баярд влезе в тона му.
— Не мисля, че това е разумно, но беше най-малкото, което бих могъл да направя, за да оживя събирането. Прекалено много са тези, които заспаха, и много малко от тези, които пият и се веселят.
Смехът в залата се засили и Брена предпазливо се огледа дали двамата й преследвачи не се бяха отказали от нея. Тя се обърна по посока на гласа, който не беше трудно да разпознае, и видя Анселм в края на една от двете дълги маси. Очите им се срещнаха. Брена трябваше да наложи цялата воля, за да не се нахвърли върху него.
— Остави ножа, Брена.
Тя се напрегна цялата, когато чу този глас.
— Не, няма да го оставя!
— С какво ще ти помогне той? — попита Елоиз.
— Ще държи далеч от мен тези нескопосани нещастници, които се опитват да ме хванат — отговори тя, като се оглеждаше още веднъж, преди да сложи ножа в колана си.
— Да, вероятно ще ти е от полза, но не мисля, че Гарик ще ти разреши да го задържиш.
Брена присви очи и сложи ръка върху дръжката на ножа.
— Той наистина ще съжалява, ако се опита да ми го отнеме — студено отвърна Брена и поглеждайки
