към Анселм, каза: — Предай му, че го предизвиквам на борба. Той може да избере оръжието, тъй като аз мога да боравя с всички видове.
Елоиз въздъхна и поклати отрицателно глава.
— Не, Брена. Това аз няма да му кажа.
— Защо? — намръщи се Брена. — Ти просто ще преведеш думите ми.
— Един викинг никога не би се сражавал с жена. Това няма да му донесе слава — спокойно отвърна Елоиз.
— Но той трябва да умре! — извика Брена, а гласът й трепереше от ярост. — Не нападам в гръб, аз се бия честно очи в очи.
— Той няма да се бия с теб, защото знае чувствата ти към него.
— Не можеш ли да разбереш, че за сегашното ми положение е виновен изцяло той? Близките ми, хората, с които съм израснала, всички те са мъртви и за това е виновен съпругът ти. Мъжът на сестра ми, дори един викинг, който… — тя се спря, преди да е казала останалото — който беше наш приятел. Той също е мъртъв. И моята прислужница, една възрастна жена, която толкова много обичах. — Брена извиси глас. Спомените я бяха разстроили. Посякоха я с брадва. Защо нея? Тя нищо не би могла да им направи. Щом викингите не се бият с жена, защо тя е мъртва?
— Мъжете се променят на война — отвърна Елоиз тъжно. — Много невинни и беззащитни хора умират тогава и това е много жалко, но нищо не може да се направи. В такива случаи мъжът ми също съжалява.
Брена я погледна, а в погледа й се четеше неверие.
— Това не е вярно! Защо тогава държи сестра ми и леля ми като слугини, защо не ги освободи?
— Ти се намираш в същото положение, Брена.
— Не, аз на никого няма да слугувам!
— Ще трябва, Брена.
— Предпочитам да умра!
Избухването на Брена стана причина залата отново да утихне. Мъжете не разбраха думите й, но тези, които я познаваха, знаеха за гнева й. Хю Хаардрад се приближи до майка си, загрижен за безопасността й.
— Да не би да те заплашва? — попита я той.
— Не, гневът й е насочен срещу баща ти.
— Нямам доверие на роб, който държи в ръцете си нож, — а още повече на нея — грубо каза Хю. — Задръж вниманието й, а аз ще я сграбча откъм гърба.
— Не, Хю, остави я — заповяда му Елоиз. — Точно сега тя е готова за борба. Всъщност тя иска точно това.
Хю се изсмя.
— Така ли? И какви са й шансовете?
Брена му хвърли убийствен поглед. Това беше мъжът, който се беше осмелил да я опипва, когато тя беше, напълно безпомощна.
— Свиня! — каза тя и се изплю в краката му. Погледът на Хю стана заплашителен и той инстинктивно повдигна ръка, за да я удари.
— Защо ти…
— Хю, спри! — заповяда му Елоиз.
В това време Брена извади ножа от колана си и го размаха заплашително. Предизвикваше го.
— Кучка! — изръмжа Хю. — Цяло щастие е, че не взех този дявол. Ако беше при мен, досега да е мъртва. Но и той чувства същото, както личи по вида му — прибави Хю, посочвайки към другата страна на залата.
Брена се обърна и видя Гарик, който стоеше на прага на вратата, от която преди малко тя беше влязла. Лицето му беше намръщено, а в очите му се четеше гняв.
Откога ли е тук? Какво ли е чул?
Яни стоеше зад гърба на Гарик, а на лицето й беше изписана тревога. Очевидно тя го беше повикала. „Яни, вместо да ми помогнеш, ти само увеличи неприятностите ми“ — с болка си помисли Брена.
Гарик се приближи с бавна стъпка към тях, а върху лицето му беше изписано недоволство. Когато отиде при тях, той се обърна към майка си, но заговори на езика на Брена.
— Какво прави тя тук?
— Питай мен! — извика Брена.
Той я погледна смразяващо.
— Твоите приятели Горм и Баярд я преследваха — набързо му обясни Елоиз.
— А ножът?
— Тя го отне от Баярд.
— Това и сама мога да обясня — намеси се Брена.
— Сигурен съм, че можеш — отвърна Гарик с плътен глас. — Тогава кажи ми как са те намерили? Не вярвам приятелите ми да са влезли в стаята ти.
— Аз слязох долу.
— Казано ти беше да не мърдаш от там! — рязко й напомни той.
— Значи в такъв случай целта ти е да умра от глад? — възмутено попита тя, чувствайки буца в гърлото си. — Никой не ми донесе храна и слязох да си потърся сама.
Чертите му леко се смекчиха.
— Добре, значи това е причината да те открият. Но това не ти дава право да крадеш оръжия.
— Взех го, защото трябваше да се защитя.
— От какво? — рязко запита той. — Никой не би те наранил.
— Може би не да ме наранят, но да ми причинят нещо също толкова ужасно — отвърна Брена.
— Това, което са възнамерявали да направят, е разрешено в тази къща — намръщено каза Гарик.
— Значи би ме дал на тях?
— Да, аз не съм отказвал на приятелите си това удоволствие и ще продължавам да им го осигурявам, докато мога.
Объркването й беше очевидно.
— Тогава защо ме беше скрил от тях?
— Имаш нужда да свикнеш с обстановката — спокойно отвърна той, сякаш очакваше тя да оцени жеста му. — И все още разполагаш с това време.
Тя го изгледа с презрение.
— Отново се показваш като пълен глупак, защото аз никога няма да се приспособя към живота, който ми налагаш! С твоите приятели няма да имам нищо общо!
Очите му заблестяха от зле прикриван гняв.
— Мисля, че дойде времето, когато трябва да се разбере кой е господарят тук.
В този момент се намеси Елоиз:
— Гарик, не! Не тук пред всички — каза тя на техния език.
— Тя има нужда от урок!
— Да, но не пред толкова много хора. Към нея трябва да се отнасяш по различен начин, защото тя не е като останалите робини, много е горда.
— Гордостта й може да се смири.
— Ще направиш това с едно толкова прекрасно същество?
Тогава той попита:
— Защо си на нейна страна? Да не би да очакваш от мен да понасям гневните й изблици?
— Не, но към нея чувствам някаква близост, защото сме дошли от една страна. В началото, когато дойдох тук, аз се чувствах като нея, но любовта ме промени.
— Тогава какво предлагаш?
— Би могъл да бъдеш по-учтив, сине — нежно каза тя.
— Не, това не ми е присъщо.
— Преди време ти беше по-различен. Морна ли те направи такъв? — Като видя, че очите му се
