— Само защото веднъж ми е било хубаво не означава, че мисля само за това, както вие мъжете правите. Любопитството ми беше задоволено и аз мога да продължа да живея, без постоянно да го правя.
— Акт! — Той беше ядосан. — Нима не знаеш друга дума?
— Каква? Със сигурност не е правене на любов, защото в това, което правихме, нямаше любов. Ти просто задоволи едно желание на тялото си. Така че не идвай при мен за нещо, което можеш да направиш с всяка жена.
— Но аз дойдох при теб. — Той се усмихна.
В очите на Брена се четеше гняв.
— Няма да позволя да ме използваш само за задоволяване на плътските си нужди.
— Значи отказваш — спокойно произнесе той. — Тогава знай, че това няма да ме спре да те имам.
— Често ли изпитваш нужда да бъдеш с жена?
— Защо?
— Не мислиш ли за Морна?
Очакваше да възпламени гнева му с този въпрос, но не беше си помисляла, че е възможно чертите му да придобият такъв смразяващ вид, от който по гърба й полазиха ледени тръпки.
— Как си разбрала за Морна?
— Нима не знаеш, че не трябва да водиш битка с врага, преди да го познаваш добре.
— Ти ме смяташ за свой враг?
— Със сигурност не си ми приятел или съюзник. Да, ние сме врагове.
— Не — студено каза той. — Ние сме господар и роб. Воюваме с думи, не с оръжия. А аз вече се уморих от приказки.
— Значи ще ме освободиш? — с надежда попита тя.
— Да, ще бъдеш свободна след акта, както ти го наричаш.
Внезапното му движение я изненада и тя панически се отдръпна от него. Но не беше достатъчно бърза и той успя да я хване за крака.
— Пусни ме.
— Не, Брена, не още.
Той повдигна нощницата й. Брена го ритна с другия си крак, но той само се разсмя и хвана и него. След това леко повдигна двата й крака и ги разтвори. Застана на колене и постави краката й върху раменете си. Нямаше нужда да маха наметалото, защото то само се беше разтворило и набъбналият му член се притисна в нея, търсейки влажния й отвор.
— Извратено животно! — извика тя.
— Не, просто в този момент искам да те имам, това е всичко — измърмори той.
Тя заплашително го изгледа.
— Досега ти предизвика само гнева ми. Ако продължиш да ме насилваш, ще си спечелиш и омразата ми. А това не е за препоръчване, защото никъде няма да намериш спокойствие.
Отговорът му беше да влезе дълбоко в нея, което предизвика сълзи в очите й. Този път беше груб и докато шепнеше проклятия в ушите му, той свърши. Пусна краката й и легна до нея. В момента, в който я освободи, тя скочи от леглото, сякаш то я изгаряше, и избяга от стаята, затръшвайки първо неговата врата, после своята.
Гарик удари с юмрук по леглото и произнесе някакво проклятие.
Това, което възнамеряваше да бъде схватка на удоволствието, се превърна в победа, която сега не го радваше.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Първият сняг падна чак в края на есента, но натрупа дълбоки преспи. С него се развихри и буря, която продължи цяла седмица. Езерата и изворите замръзнаха. Малко бяха смелчаците, които дръзваха да излизат навън. Гарик беше един от малкото. Беше заминал две седмици преди да започне бурята и все още го нямаше.
В деня, когато ветровете се успокоиха, Анселм дойде в дома на Гарик и доведе със себе си една прекрасна кобила. Жена му беше научила от Лини, че това животно е принадлежало на Брена. Цели три месеца той си беше мислил за чернокосото момиче. Синът му не беше доволен от нея и това не му даваше мира. Съжаляваше, че я беше дал на Гарик, и въпреки че не я беше виждал доста време, беше сигурен, че не е направила нищо, за да подобри лошото настроение на сина му.
Анселм бе дал момичето на Гарик с надеждата, че тази красавица ще го накара да забрави онази кучка, която беше превърнала един жизнерадостен младеж в студен циник. Когато Гарик потърси сестрата на Брена и след месец говори с леля й, Анселм допусна, че желанието му да научи повече за момичето беше обещаващо начало. Но след това той не се промени, напротив, стана по-мрачен и Анселм не можеше да си обясни защо. Сега Гарик прекарваше седмици, обикаляйки хълмовете и Анселм го виждаше много рядко.
Отсъствията на Гарик ставаха все по-дълги. Това последно пътуване на север продължаваше вече три седмици. Анселм също бе започнал да се тревожи, но би изчакал още няколко дена, преди да започне да го издирва. Жена му обаче настоя.
— Хей, стари човече, тук ли си?
Ерин се подаде от дъното на конюшнята увит в разноцветни кожи.
— Тук съм — отвърна той. Анселм го изгледа с недоволство.
— Виждам, че Гарик все още раздава кожи на слугите си.
— Да, тук ни обличат по-топло, отколкото ти обличаш твоите хора — рязко отвърна Ерин.
Анселм не би приел такъв отговор от един роб, но към Ерин имаше по-особено отношение. Беше служил на баща му, сега на сина му и много години двамата бяха разговаряли за какво ли не.
— Доведох ти още една кобила. Ще имаш ли място за нея?
— Дали има място? — промърмори Ерин и хвана за поводите коня. — Разбира се, че има.
— Трябва обаче да знаеш, че не е за Гарик.
— Така ли?
— Подарък е за Брена — дрезгаво каза Анселм. — Кажи това на сина ми, когато се завърне.
— Богове! — изкикоти се Ерин. — Откога си започнал да подаряваш такива подаръци на робите?
— Това няма значение, старче. Къде е момичето? В помещенията при жените?
— Не, тя живее в къщата.
Анселм беше изненадан от тази новина и се засмя.
— Значи не съм грешил толкова много по отношение на момичето.
— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — попита го Ерин, а очите му се смееха.
— Върши си работата — прекъсна го Анселм и се запъти към къщата.
Брена беше в къщата, където прекарваше голяма част от времето си, защото там беше топло и приятно. Върху масата имаше остатъци от храната й. Тъй като Гарик го нямаше, Ярмил се беше върнала в къщата. Тя подлудяваше Брена с постоянните си изисквания. Но от една седмица тази жена се беше прибрала в дома си и оттогава не беше се връщала. Тъй като нея я нямаше, Яни и Мойда също не идваха в къщата. За Брена самотата ставаше непоносима и тя би се зарадвала дори на Ярмил. Въпреки че двете не си приказваха, Ярмил си мърмореше нещо на себе си и това разведряваше обстановката.
Един ден Брена случайно откри, че Ярмил изпитва дълбока омраза към Елоиз и към двамата й синове. Брена не можеше да си го обясни, тъй като Ярмил работеше за Гарик. Тя се зачуди дали Гарик е наясно с чувствата й.
Брена прибави още дърва в огъня, след това се отпусна на стола и се загледа в пламъците. Не искаше да си го признае, но Гарик й липсваше. Когато беше край нея, се чувстваше напрегната, защото не знаеше какво би изискал от нея и как щеше да реагира самата тя — ще се съгласи, или ще откаже. Но когато Гарик си беше вкъщи, не усещаше как тече времето. Винаги беше нащрек, оживена както никога досега. А нощем се превръщаше в кълбо от нерви, изгаряща от копнежи.
Отношението му дълбоко я нараняваше. Може би щеше да му прости, ако беше нежен към нея както
