беше в мислите му. Малко успокоение беше, че Брена беше разсеяла мислите му за Морна, тъй като и сега той беше толкова мрачен, колкото и преди. Русата измамница и опърничавата чернокоса девойка — между тях нямаше никаква разлика, защото не можеше да вярва на нито една от двете.
Той пришпори коня. Връщаше се с много и най-различни кожи, които щяха да обработят за пролетта, когато отново щеше да отпътува за пазарите на изток. Беше изненадал две черни мечки по време на зимния им сън и беше убил едната.
Това беше чудесен повод, за да повика приятели и съседи и да празнуват. На Брена това нямаше да й хареса, но да върви по дяволите. Напролет щеше да продаде мечата кожа, а защо не и самата Брена. Така щеше да я пропъди от мислите си. Но дали наистина щеше да я забрави?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Брена стоеше пред огъня в кухнята, наметната с топло вълнено одеяло, и енергично разтриваше ръцете си, за да прогони студа от тях. Съмняваше се, че някога би могла да свикне с това мразовито време, но следващия път, когато отново излезеше навън, щеше да е по-добре подготвена.
Тих шум привлече вниманието й и тя бавно се отдалечи от огъня. Загърна се и отвори вратата, като остана скрита зад нея, за да не чувства толкова студа, който веднага нахлу. Яни, Рейна и Мойда бързо влязоха. Старата жена закачи наметалото си на вратата.
— Защо заключваш къщата, момиче? Това няма да се хареса на господаря.
— Да не би да не си чула за закланото куче? — язвително запита Брена.
— Всички знаем, но то не е причина да заключваш — каза Рейна и отиде до огнището, за да прибави още дърва. — Без съмнение, това е дело на клана Боргсен — продължи тя. — Войната между двата клана Хаардрад и Боргсен отново взема жертва. Сега те убиват само животните.
— За какво воюват? — попита Брена.
— Сега няма време за това — намеси се Яни, докато събличаше горната си дреха. — Гарик се завърна и отново е поканил приятели.
Брена се развълнува, но мисълта, че щеше да има празник като предишния, й причини болка.
— Къде е той?
— Отиде да събере хора, за да донесат мечката, която е убил — радостно отвърна Мойда, оживена от мисълта, че къщата отново щеше, да се изпълни с веселие.
— Ерин ни изпрати, за да приготвим стаята за гости. Коран ще донесе бира от склада.
— И колко време ще продължи празникът?
— Това не може да се каже. Сега е зима и тъй като няма работа, може да продължи със седмици.
Как щеше да се държи Гарик след триседмичното отсъствие? Дали щеше да се зарадва, като я види? Но осъзнала за какво всъщност мисли, тя се ядоса на себе си и забърза към голямата зала. Не трябваше да забравя, че се беше заклела да мрази Гарик. Нямаше дори да му се усмихне за добре дошъл. Преди той да влезе, Брена беше решила как да се държи. Но когато го забеляза застанал недалеч от нея, почувства сърцето й да бие по-бързо и моментално гневът й изчезна. Той беше заедно с Перин. Смееха се на нещо, което другите бяха казали. Тогава той я видя и двамата се обгърнаха нежно с погледи.
Тя се загуби в тези сини очи, които все още се смееха, но това беше съвсем за кратко. Нещо в нея й прошепна, че не трябва да се поддава на чувствата си, и тя с мъка отвърна поглед. Само след миг усети присъствието на Гарик точно зад себе си. Той хвана ръката й и я изведе от залата. Минаха край Перин, който се усмихна, но не каза нищо. Гарик я поведе нагоре по стълбите.
Когато стигнаха втория етаж, тя се откъсна от него.
— Къде ме водиш?
— В леглото — отвърна той и бързо я сграбчи, преди тя да успее да избяга.
— Но ти имаш гости!
Гарик весело се разсмя, нещо, което рядко правеше.
— Те могат да чакат, аз не мога.
Докато я носеше към стаята, Брена се почувства обзета от желание. Затвори очи и започна да се бори със себе си, за да не се отдаде на Гарик.
— Пусни ме!
Той дяволито се засмя.
— Щом искаш.
Той я пусна върху леглото и я последва, разтваряйки краката й с колене.
Тя съсредоточи всичката си сила в ръцете си и го удари, но не успя дори да го помръдне.
— Възможно ли е да не съм ти липсвал? — подразни я той, докато разкопчаваше колана си.
Тя се отпусна на лакти и предизвикателно го погледна.
— Да си ми липсвал? Ти не си единственият мъж тук.
Студенината, която се появи в очите му, я изненада.
— Няма да се занимаваш с други мъже, освен с мен.
Сега Брена се ядоса.
— А приятелите ти? Казаха ми, че ти им позволяваш да имат която от робините ти си изберат.
Той се засмя.
— Съгласи ли се накрая, че те притежавам, Брена?
— Не, но ужасните ти приятели мислят, че съм твоя — разгорещено отвърна тя.
— Не се тревожи за това. Те няма да те безпокоят.
— Значи ще им кажеш да не ме закачат? — Не можа да скрие изненадата си.
— Да.
— Защо го правиш? — въпросът й прозвуча скептично. — Със сигурност не е заради мен.
— Достатъчно е, че засега не искам да те деля с други.
Това я ядоса дори повече.
— Засега! Значи, когато ти омръзна, просто ще ме подхвърлиш на тях. Нека тогава ти кажа нещо. Ти ме предупреди да не се занимавам с други мъже. Сега запомни какво ще ти кажа. Ако пожелая някой мъж независимо дали е роб или свободен, ще го имам и ти няма да ме спреш.
— Ще те бия с камшик, ако направиш това.
— Тогава направи го сега, проклетнико! — избухна тя. — Няма да ме изплашиш.
— Това ще ти хареса, така ли?
Той се наведе към нея.
— Имаш страхотни начини да ме отвличаш от целта ми.
Сълзи запариха в очите й, когато той повдигна с едната си ръка роклята й, а с другата смъкна панталона си. Чувстваше се като блудница.
— Мразя те, Гарик! — просъска, опитвайки се отчаяно да спре сълзите на безсилие.
Той не каза нищо, но когато я погледна и видя сълзите в очите й, се вцепени.
— Защо плачеш? — Беше безкрайно нежен. — Нараних ли те?
— Не, мога да понеса всякаква болка, която ми причиниш.
— Тогава защо плачеш?
— Никога не плача — сопна се тя по детски.
— Очите ти са пълни със сълзи, Брена. Нима това е само защото искам да правя любов с теб?
— Ти не правиш любов. Ти се налагаш над жертвата си.
— Ще ми позволиш ли да те любя?
— Не.
Той се наведе и изпи с целувки сълзите й.
— Не можеш да разбереш, Гарик.
— Не е вярно — каза той, взе лицето й в ръцете си и я целуна. — Ти предпочиташ да съм нежен с теб, не да те насилвам. — Накрая прошепна в ухото й: — Но от всичко най-много предпочиташ да не го правя. — Отново я целуна страстно по устните и тя инстинктивно му отвърна. — Нали съм прав, Брена?
Тя се почувства като кукла в ръцете му и механично отвърна.
— Да, прав си.
