— Тогава пий спокойно, а като го свършиш, ще ти налея още.
Брена отпи с надеждата, че така ще се подсили.
Но въпреки че виното загря кръвта й, все още беше напрегната. След известно време обаче започна да усеща, че се отпуска.
— Ако умреш, Гарик, какво ще се случи с мен?
Той я погледна с учудване.
— Нечестна игра ли започваш?
— Не, аз се бия честно, но да предположим, че не се завърнеш след някой лов.
Гарик въздъхна и замислено се загледа в чашата си.
— Тъй като нямам нито жена, нито деца, всичко, което притежавам, ще премине в ръцете на баща ми. Това ще ти хареса, Брена — сухо прибави той, а тя знаеше какво имаше предвид с тези думи.
— Защо мислиш така? Аз мразя баща ти дори повече, отколкото мразя теб.
— Ще продължаваш ли да го мразиш, ако те освободи? Това е неговото желание — раздразнено каза Гарик. — Сега той съжалява, че те е дал на мен.
Брена изпи виното си и сериозно каза:
— Тогава ме върни или ме продай на него.
Гарик я помилва по косата.
— И какво би направила за мен, ако се съглася на това?
Тя го изгледа изненадано.
— С какво бих заплатила, за да получа свободата си? Съгласна съм на всичко — промълви тя.
— Ще се любиш ли с мен?
Тя не се забави с отговора.
— Да, бих направила дори и това.
Гарик остави чашата си, притегли я в скута си и зарови глава във врата й. Устните му я изгаряха като нажежени въглени и тя тихо изстена, когато те се впиха в нейните. Изпусна празната чаша и го прегърна, привличайки го по-близо до себе си. Не знаеше дали го прави за свободата си или за себе си, но сега не я интересуваше. Желаеше го, затова показа несъгласие, когато я отстрани от себе си. Но когато видя, че започва да се съблича, се засмя, протегна се мързеливо и доволно и също започна да сваля дрехите. Когато стана, се олюля.
— Изпила съм малко повечко вино.
Гарик не каза нищо, но се усмихна и й помогна да се освободи от дрехите си, след това я вдигна на ръце и я занесе на леглото.
Внимателно я положи и легна до нея. Тя усети ръцете му върху себе си, изненадващо нежни за толкова силен мъж.
Прегърна я, а пръстите му правеха странни, непознати неща с нея.
— Можеш да бъдеш сладка като мед, когато пожелаеш — Гарик докосваше с устни нейните.
— Също и ти — промърмори тя, прокарвайки пръсти през къдравата му коса.
— Моята красавица — шепнеше й той, докато плъзгаше ръка по тялото й. Устните му се спряха върху гърдите й. Чувствата, които я обзеха, я накараха да му се отдаде изцяло, но тя все още му се противопоставяше. Когато ноктите й се забиха в гърба му, той издържа болката и вместо да се освободи от ръцете й, я целуна, дива страстна целувка, която сякаш отне цялата й сила и я направи неспособна да мисли за каквото и да било.
Само Гарик я интересуваше, целувките му, ръцете му, които страстно я прегръщаха, тялото му, притиснато в нейното, и горещия му, трептящ член, който търсеше отвора в нея.
Тя произнасяше името му и го прегръщаше, сякаш трябваше да съедини тялото си завинаги с неговото. Целуваше го страстно, а цялата й чувствителност се беше съсредоточила в слабините й и тя заключи в дълбините си последния му тласък, чувствайки неописуемо трептене в себе си.
Стигнала върха на удоволствието, Брена се пренесе в царството на съня.
Гарик дълго я наблюдава, а върху лицето му се четяха нежност и любов. Накрая той я прегърна и също заспа.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Шум от битка събуди Брена от дълбок сън. Тя скочи от леглото и грабна първата дреха, която й попадна. Бялата роба на Гарик. Едва стигаше до коленете й, но точно сега Брена не се интересуваше как изглежда.
В края на стълбите се скри в сянката и с нарастваща тревога огледа сцената, която се разиграваше пред очите й. Двете дълги маси бяха преобърнати, пейките бяха на парчета. Големите бъчви с медовина се бяха излели на пода, където бе разпиляно сутрешното ядене. Брена огледа с ужас стаята. Няколко мъже лежаха в безсъзнание или дори бяха мъртви. Някои се биеха с юмруци, други с мечове или с брадви. Как е възможно рано сутринта да настъпи такава битка? И къде е Гарик?
Тя продължи да го търси с поглед, докато накрая видя Хю, който стоеше на пейка до стената и държеше подутата си челюст, като в същото време се смееше с някой, който беше на пода. Брена погледна натам и дъхът й спря: на пода беше Гарик.
Очите й не виждаха нищо друго, освен кръвта, която беше напоила цялата туника и панталоните му. Обзета от безпокойство, Брена се втурна към него.
Той се смееше на нещо, което Хю беше казал, но когато Брена се появи, смехът му замря. Погледна я учуден, но веднага след това ядосано се обърна към нея.
— Нямаш ли срам? — грубо я попита, сграбчвайки я силно за ръката.
Не можеше да разбере за какво говори той.
— Ти си ранен.
— Не — отвърна той. — Но и да умирах, това не е причина да се явяваш в такъв вид. Излез от тук, преди желанието ми за кръв да се е превърнало в желание за жена.
Тя нервно се огледа и видя, че много от присъстващите бяха престанали да се бият и я гледаха с настървение. С разпуснатата по раменете коса и дълбокото деколте представляваше много съблазнителна гледка.
— Просто исках да ти помогна, Гарик, въобще не се замислих.
— Ти никога не мислиш. — Той я отблъсна от себе си. — А сега напусни това място.
Брена почувства буца в гърлото си, която почти я задушаваше, а в очите й заблестяха сълзи. Бързо напусна стаята, преди да се е разплакала. Изтича в своята стая и затръшна вратата след себе си, отпусна се върху кожите и даде воля на сълзите си. Но скоро след това ги изтри и яростно произнесе:
— Никога не съм плакала, преди да го срещна. Никога вече няма да плача. Щом ме обижда, когато искам да му помогна, нека да върви по дяволите. Ако това се случи за трети път, няма да бъда тук.
Разрови кожите и извади сака, който бе скрила тук предната вечер. Не беше предполагала, че толкова скоро ще й се наложи да използва оръжията, но не си бе представяла, че Гарик би могъл да бъде толкова безсърдечен.
Бавно облече мъжките си дрехи, наслаждавайки се на допира на черното кадифе. Почувства, че гордостта й се възвърна, почувства се уверена в себе си. Препаса меча на кръста, след това отиде в стаята на Гарик и взе една от завивките. Наметнала пелерината, за да прикрие облеклото си, тя тръгна към стълбите, но там се натъкна на кучето. Наведе се и го погали зад ушите.
— И теб ли е изгонил?
Кучето я лизна.
— Няма значение, стари приятелю. Излизал ли си тази сутрин?
Тя отвори вратата и то я последва навън. Брена се беше научила да отгатва времето по звездите. Странно беше да се нарече утрин тази тъмнина. Вероятно в южната част на тази страна слънцето осветяваше земята, но тук, толкова далеч на север, то едва докосваше хоризонта по обед и оцветяваше небето в тъмносиньо.
Брена бавно приближи отворената врата на кухнята, а кучето веднага влезе, за да търси храна. Когато Брена видя, че Мойда беше вътре, тя също влезе.
