— Тогава си върви.
Брена широко отвори очи. Магията на мига се беше стопила.
Той си обу панталона.
— Можеш да си вървиш. Нали това е твоето желание?
— Не разбирам — отвърна тя и когато го погледна, изненадата й беше видима. — Не ме ли искаш повече?
Той се засмя.
— Казваш, че ме мразиш, че си против желанията ми и когато направя това, което искаш, започваш да спориш с мен. Решавай, Брена.
Тя стана и бързо излезе от стаята. Слезе по стълбите и срещна Яни, която носеше празни чаши. Спря момичето и й предложи да занесе чашите вместо нея. Преди Яни да успее да каже нещо, Брена ги грабна от ръцете й и влезе в залата.
Когато видя за кого са предназначени, почувства как отвътре в нея се надига гняв. Анселм и Хю бяха пристигнали заедно с Баярд и още двама мъже. Брена изскърца със зъби и отиде до дългата маса, където се бяха разположили мъжете. Когато мина край Перин, той й смигна и това неволно я накара да се усмихне. Подаде чашите на двамата мъже, които не познаваше. След това сложи друга до Баярд, който разговаряше с Горм и не я забеляза. Когато накрая стигна до Анселм и Хю, върху лицето й се изписа омраза, която бързо беше сменена от усмивка, тъй като видя Гарик, който зае мястото си на масата.
В следващия момент Брена се намери в ръцете на Хю, който я сграбчи за кръста и я събори в скута си.
— Значи си я опитомил, братко. Не мислех, че ще успееш.
Брена си наложи да не мърда. Ако беше някой друг, щеше да се закачи с него, но не и с Хю, когото презираше.
— Имаш я от три месеца и рядко си вкъщи, за да я използваш както трябва. Защо не ми я продадеш? Ще ти дам три от най-хубавите ми коне, а ако настояваш, може да ти дам и четири.
Брена внимателно наблюдаваше какво ще отговори Гарик. Веждите му се сключиха, той сложи ръце на кръста и се отпусна на стола.
Тъй като не отговори веднага, Брена почувства в себе си да се надига паника. Не бе допускала, че би могъл да я продаде, но сега с ужас осъзна, че наистина я притежава. Имаше правото да я продаде, а тя не можеше да направи нищо.
Брена се канеше да издаде, тайната си, като признае, че разбира езика им, и да помоли Гарик да не се съгласява, но Хю нетърпеливо я изпревари.
— Е, какво реши, братко?
— Ако беше я поискал в началото, щеше да имаш момичето, без да плащаш каквото и да било, но вместо нея ти избра сестра й — припомни му Гарик.
— Мислех, че е невъзможно това момиче да бъде подчинено. Исках немирна жена, но тази едва не отхапа езика ми, когато я пробвах. Но сега очевидно се е смирила.
— Значи промени решението си, така ли? Започвам да си мисля, че ще си правиш харем, каквито имат халифите на изток. Цяло щастие е, че имаш скромна жена, която не държи сметка за останалите ти връзки.
Наоколо се чуха смехове, Анселм също се разсмя. Всички освен Хю се развеселиха.
— Ти все още не си ми отговорил, Гарик — студено каза той.
— Защо искаш момичето? — вече със сериозен глас попита Гарик. — Тя не е толкова непоносима, колкото си мислиш. Езикът й е толкова остър, колкото острието на меча ти, но ти няма да успееш да я разбереш. Тя е упорита, предизвикателна и много темпераментна. Единственото и положително качество е, че е хубава.
— Точно заради нещата, които изброи, я искам. Възхищавам се от твърдостта и решителността й.
— Ще я пречупиш, Хю, защото няма да имаш търпение да се пребориш с твърдоглавието й — рязко каза Гарик, след това продължи по-меко: — Но това няма значение, защото все още аз не възнамерявам да я продавам.
— Тогава аз ще се позабавлявам сега с нея — каза Хю и стана от масата хванал Брена с една ръка през кръста.
Гарик също стана, а изражението му беше мрачно и заплашително.
— Не, братко, няма да я продавам, но няма и да я деля.
За момент Хю се поколеба, след това нервно се разсмя и пусна момичето. Брена замръзна на мястото си, почувствала напрежението в стаята като огромна тежест върху раменете си.
Докато синовете му спореха, Анселм не се месеше, но когато млъкнаха, той се обърна към Хю.
— Имаш червенокосата й сестра у дома, а тази забрави. Дал съм я на Гарик и тя е негова. Ако той някога реши да я продава, ще я взема аз, защото мога да предложа повече от теб.
Синовете изгледаха баща си невярващо.
— Ти вече каза, че не би я взел в дома си, защото би се опитала да те убие — припомни Гарик на баща си. — Защо искаш да я откупиш от мен, след като си ми я подарил?
— Дадох я на теб с надеждата, че ще искаш да я задържиш, но ако не я искаш, предпочитам да я видя свободна, отколкото да я притежава някой друг.
— Значи ще ми платиш колкото поискам и след това ще я освободиш?
— Да.
— Това е нечувано, татко! — обади се Хю.
— Това е моето решение.
Брена учудено се загледа в Анселм. Отново би трябвало да му е благодарна. Проклет да бъде! Как би могла да го убие, след като е чула тези думи?
— Върви в кухнята — заповяда й Гарик.
Брена се обърна и видя, че той беше намръщен. Тогава разбра, че думите на баща му са го разстроили.
— Няма нужда да ми викаш, чувам прекрасно — надменно се обърна тя към него, преди да напусне помещението.
На излизане спря при Перин и прошепна в ухото му:
— Очевидно няма да дочакаш да го видиш в добро настроение. Бедничката Яни.
— Също и аз — каза той с тъга. След това прибави: — Ще ми помогнеш, ако поне му се усмихнеш.
Брена се изсмя високо.
— Засрами се от думите си, Перин.
След това тя излезе и не видя буреносния поглед, с който я изпрати Гарик.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Брена се наслаждаваше на омайната светлина на северното сияние. В почуда тя се взираше във виолетовите проблясъци на небето. Земята, сградите, всичко беше оцветено в нюансите на виолетово. Пред нея бе самата палитра от цветове. Ако не беше толкова студено, Брена безкрайно би стояла и наблюдавала това чудо. Но студът беше наистина непоносим.
— Хайде, Коран, да вървим, преди краката ми да са се вледенили, а с тях и аз самата.
Тя забърза редом с младежа. Той също беше обгърнат от виолетовия цвят и изглеждаше като фигура от гоблен. Цяло щастие беше, че Коран я попита дали не се нуждаят от повече провизии. Нямаше спешна нужда от нищо, но Брена каза, че ръжта за хляба е на свършване и, че ако я донесяха сега, Коран би могъл да спи до късно на другата сутрин.
Брена го накара да чака, докато напълни две торби. Скри едната под пелерината си и каза на Коран, че ще продължи с него, за да огледа дали няма да открие нещо друго, което да й трябва.
Това беше възможност, за която беше мечтала толкова време. Би могла да вземе оръжие и да го скрие, докато й потрябва. Ако намереше по-леко наметало, щеше да го смени със своето, въпреки че това й топлеше доста добре.
Беше благодарна, че е късно, и останалите жени бяха заети да почистват остатъците от печеното.
