— Имам нужда от хляб, ще ми дадеш ли?
— Да, но къде отиваш? Тук има много работа. Голяма бъркотия е и трябва да се почисти.
Брена дочу смях от залата.
— Значи разправията приключи. Знаеш ли каква беше причината?
— Гарик беше причината — отвърна Мойда, поклащайки глава. — Яни е била там и каза, че Баярд направил някаква забележка, която не се харесала на Гарик и той го ударил. Това било като знак за другите, които като че ли само това чакали.
— Сега Баярд и Гарик скарани ли са?
— Не, Гарик се извинил.
— Хм, и какво е казал Баярд на Гарик, че толкова го е разярил? Яни каза ли ти?
— Не — въздъхна Мойда и отметна косата си назад.
— Как беше през нощта? — съчувствено попита Брена.
— Не чак толкова лошо.
— Ами Яни?
— Този път тя имаше късмет. Перин я отведе и през цялото време двамата бяха заедно.
Брена не можеше да разбере Перин. Гарик му беше най-добрият приятел и въпреки това той не се осмеляваше да говори с него за това, което най-много го интересуваше. Наистина ли Гарик беше толкова страшен дори и за приятелите си?
— Е, Мойда, ще ми дадеш ли хляб? Много съм гладна, но първо трябва да пояздя, за да залича болката.
— Какво те боли?
— Нима не чу как Гарик ме укори пред всички?
Мойда изглеждаше поразена.
— Наистина ли го направи?
— Да.
Мойда взе един току-що изпечен хляб и го зави в чиста кърпа.
— Върви и разсей болката си момиче.
— Ако Гарик пита за мен, не му казвай колко са ме наранили думите му. Само му кажи, че ми се е приискало да пояздя и че скоро ще се прибера.
— Както кажеш, Брена. Но мисля, че той знае какво ти е причинил.
С усмивка Брена се насочи към конюшните. Мойда можеше да каже всичко на Гарик. Той щеше да помисли, че наранената й гордост я държи извън къщата. По-късно, когато разбереше, че е избягала, щеше да мисли, че е заради грубите му думи. Но това беше само част от истината. Тя не биваше да остава повече край Гарик, не и след последната нощ. Беше като глина в ръцете му, която той можеше да моделира, както си иска. Целувките му унищожаваха съпротивата й. Не биваше да допусне това. Тя беше свикнала напълно да контролира действията и постъпките си. Трябва да избяга далеч от него.
Когато влезе в конюшните, Ерин не се виждаше и тя се насочи право към Уилоу. Бързо я оседла и през цялото време се молеше Ерин да спи или да го няма. Не й се искаше да лъже Мойда, но още по-неприятно би й било да излъже Ерин, когото чувстваше като добър приятел. За щастие, той не се появи.
Брена взе две големи торби с овес за Уилоу и ги привърза към кобилата, след това напълни четири кожени меха с вода. Забърза надолу по пътеката с Уилоу, но спря, когато кучето се разлая след нея.
— Върни се — извика му тя, изплашена, че някой може да го чуе. — Върви си!
Тя продължи, но то вървеше след нея.
— Казах ти да се върнеш. Не можеш да дойдеш с мен!
То завъртя опашка и Брена въздъхна.
— Добре, щом искаш приключения, да вървим. Ще бъдем невероятно трио. Куче, кон и избягала робиня.
Тя галопираше през полето, а кучето ги следваше. Не знаеше къде отива, но беше свободна и не зависеше от никого.
В началото на гората Брена спря и се обърна към каменната къща на скалите.
— Сбогом, Гарик Хаардрад, не се съмнявам, че ще те помня, докато съм жива.
Отново почувства буцата в гърлото си.
— Трябва да се радваш — високо си каза. — Сега си свободна.
Все пак трябваше да реши в коя посока е най-добре да продължи. Югът беше отрязан от фиорда, на изток беше най-вероятно Гарик да я търси, тъй като никога не би помислил, че тя може да поеме на север, където ветровете бяха по-силни дори от тукашните. Значи на север.
„Ще оцелея ли до пролетта? Дотогава ще съм събрала кожи и може да ги продам в някое селище край брега. Ще си платя, за да ме вземат на кораб, който да ме върне у дома. Трябва да успея. Или… ще загина!“
Гарик се качи по стълбите точно когато Мойда слизаше надолу.
— Къде е Брена? — запита я той. — Ако се е заинатила заради тази сутрин, ще й приготвя една пръчка.
Мойда пребледня, като го видя толкова ядосан.
— Точно затова идвах, господарю. Все още не се е прибрала. Вече цял ден, откакто е излязла, и се страхувам, че…
— Къде е отишла? — прекъсна я той. Мойда съвсем се обърка и се разплака.
— Каза, че отива да язди, за да разсее мъката си, причинена от думите ви тази сутрин.
— Тя ли ти каза това?
— Не трябваше да казвам това, а само, че е излязла и ще се върне, но нея още я няма и аз се страхувам да не й се е случила някаква беда.
— Каква беда?
— Някой от клана Боргсен закла куче и го подхвърли пред дома, докато те нямаше. Може би скоро ще им омръзне да убиват животни и ще посегнат на робите.
— Какво става, Гарик? — попита Анселм от долния край на стълбите.
Гарик отиде при него намръщен.
— Момичето каза, че Брена е излязла от сутринта с коня, който ти й даде.
— Значи е доволна от подаръка ми.
— Разбира се, толкова е щастлива, че няма да се върне. Мойда мисли, че Боргсен може да й причинят зло.
— Не, достатъчно добре познавам Латам Боргсен. Той не би играл такава игра. Бих заложил живота си, че няма да го направи.
— Съгласен съм, но това само ми показва, че тя е избягала. Ти ми я даде, а след това й даде и кон, с който да избяга.
— Не можеш да ме виниш за това, Гарик — ядосано отвърна Анселм. — Забравяш, че тази сутрин аз също бях в залата. Не знам какво й каза, но чух тона, с който го каза, и мисля, че беше много груб с нея.
Гарик ядно изгледа баща си.
— Видя как беше облечена, нали! Влезе в залата почти гола. И това беше нарочно, готов съм да се обзаложа. Тя е точно такава, каквато сестра й каза, че е, иска всички мъже.
— Грешиш. Аз забелязах само загриженост за теб. И ти как й се отблагодари? Наруга я пред всички. Имаш да учиш още много за жените, сине. Не е чудно, че тя избяга от теб.
При тези думи Гарик настръхна.
— Говориш така, сякаш момичето те интересува повече от мен?
— Не, но я разбирам по-добре от теб.
— В това не се съмнявам, защото аз въобще не я разбирам.
Анселм се засмя.
— Ще ти помогна да я намериш.
— Не, това сам ще направя — твърдо каза Гарик. — Тя има нужда от урок, който няма да забрави
