върху устата си. Нямаше да му се моли.
Беше ужасно студено. За щастие, беше с кожената пелерина, ръкавиците и гамашите. Върху тясната пейка имаше едно старо одеяло, но нямаше огън и в горната част на вратата зееше отвор, през който студът влизаше свободно. Изведнъж тя почувства глад, въпреки че само преди няколко часа двамата с Гарик бяха яли. Той щеше да се върне. Нямаше да я остави тук да замръзне. Тя седна на пейката и покри краката си с одеялото.
На връщане Гарик беше мълчалив и смръщен, но през последните два дена настроението му се подобри и тя беше започнала да си мисли, че когато се приберат, няма да я накаже.
Мина час, после два. Синевата изчезна и настъпи нощ. Брена потръпна и почувства първите признаци на треската. Не след дълго й стана горещо и тя махна пелерината и одеялото от себе си. Той нямаше да се върне. В очите й се появиха сълзи. След всичко, което бяха преживели двамата, той най-безмилостно я заключи тук. Щеше да премръзне. И тогава той щеше да съжалява.
Чудесен начин да си отмъсти, при положение, че няма да е в състояние да разбере това.
Тя отново се разтрепери и легна върху пейката. Ту се унасяше в сън, ту скачаше, събудена от студа.
„Болна съм, а той дори не знае. Трябваше да му кажа, но това едва ли щеше да промени нещо. Той е звяр и аз въобще не го интересувам. Ще съжаляваш, Гарик, горчиво ще съжаляваш.“
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Гарик се въртеше неспокойно в леглото и мачкаше с юмруци възглавницата си. Злите духове сякаш си бяха устроили празник и върлуваха в главата му. Часове наред се опитваше да заспи, но сънят не идваше. Накрая не издържа. Стана, наметна се и излезе, като взе една факла.
Бързо стигна килията и затърси ключа. Вратата изскърца и той се наведе, за да влезе в тъмната стая, след това се изправи, постави факлата в мястото й на стената и отиде при Брена. Тя беше заспала на пода, свила се като дете до пейката.
Малката глупачка! Щеше да умре от студ. Със сигурност това искаше. Коленичи до нея и я разтърси с всичка сила, но спря, когато почувства температурата, която я изгаряше.
— Господи, Брена, какво си направила?
Тя отвори очи и объркано го изгледа.
— Защо се обръщаш към моя бог? Твоите езически божества ще ти се разсърдят.
— Има ли някакво значение към кой бог се обръщам? — сърдито попита той. — Аз мисля, че между тях няма разлика. Но питам и тях, и теб защо предизвикваш смъртта?
— Все още съм жива — тихо каза тя и отново заспа.
Лицето на Гарик потъмня.
— Но ще умреш, ако не се бориш. Събуди се!
Тъй като тя не се помръдна, той я вдигна на ръце и я отнесе в своята стая. Там я сложи на леглото и я зави с хермелиновата завивка. Подсили огъня и се върна при леглото.
— Брена! Брена!
Тя не се събуждаше. Той я хвана за рамото и я разтърси, но тя остана отпусната. Гарик започна да се паникьосва. Трябваше да извика Ярмил. Тя познаваше билките и можеше да лекува различни болести.
Гарик отиде при Ерин, събуди го и му каза да изпрати жените в къщата, а самият той отиде да доведе Ярмил. Дойдоха след час и Ярмил се затвори в стаята с Брена, като забрани на другите да влизат.
Гарик крачеше нервно пред огнището в голямата зала. Мойда беше донесла храна и пиене, но той не ги докосна.
Ерин седна на масата и загрижено наблюдаваше младия си господар.
— Тя е издръжлива — опита се да го успокои той. — Не е чак толкова страшно.
Гарик го изгледа, сякаш Ерин не беше казал нищо, и продължи да крачи из стаята. Часовете минаваха. Настъпи нощта.
Ярмил изглеждаше безкрайно уморена, когато влезе в залата, и тъй като не каза нищо, Гарик не можа да издържи и попита:
— Треската премина ли?
Ярмил бавно завъртя глава.
— Съжалявам, Гарик. Направих всичко каквото можах.
Той се приближи до нея.
— Какво означава това? Все още ли е зле?
— За малко състоянието й се беше подобрило и тя пое моите лекарства с малко бульон, но след това треската отново я събори и тя повърна всичко. В момента е по-зле, отколкото преди.
— Не е възможно да не се справиш с треската!
— Ще направя жертвоприношение за нея и ако боговете решат, тя ще оживее.
Гарик пребледня и се затича нагоре по стълбите към своята стая. Ерин, който беше стоял с Гарик през целия ден, стана от масата, а в очите му блестяха сълзи.
— Наистина ли момичето е толкова зле?
Ярмил го изгледа с презрение и грубо каза:
— По-зле едва ли може да бъде. И боговете няма да й помогнат. А и защо ли да го правят? Тя ще умре, преди да е разсъмнало.
След като каза това, Ярмил напусна стаята и се отправи към дома си. Когато излезе навън, върху устните й се появи доволна усмивка. Тя наистина щеше да направи жертвоприношение, но за да бъде сигурна в смъртта на момичето. С билките, които й беше дала, и оставената отворена врата на терасата в стаята на Гарик, Брена нямаше да оцелее. Истина е, че тези, които умеят да чакат, накрая получават това, което искат, а на нея нямаше да й се наложи да чака дълго.
Ерин влезе в стаята на Гарик и го намери застанал до леглото, напълно смазан от мъка. В огнището гореше огън, но въпреки това стаята беше ужасно студена.
— Никога няма да си простя това — каза той с глух глас.
Ерин се приближи до него и тъжно каза:
— Тя не може да те чуе сега.
— Когато влязох, приказваше съвсем като дете.
— Явно си спомня детските години. Това се случва при треска.
— Тя не бива да умре!
— Значи обичаш момичето, Гарик?
— Да я обичам? Любовта е за глупците! — разгорещено отвърна той. — Никога вече няма да се влюбя.
— Тогава какво значение има, дали ще живее, щом за теб е само една от робините ти?
— Има значение! — отговори Гарик. Ядът му беше преминал. — Освен това тя е прекалено упорита, за да се предаде.
— Аз също се моля да си прав. Ако питаш мен, не бих се вслушвал много в думите на Ярмил. Винаги има надежда.
Брена седна в скута на баща си. Новият й меч със скъпоценни камъни блестеше в малката й ръка.
— Благодарих ли ти, тате? О, толкова съм щастлива! Меч, изработен специално за мен. Не бих могла да получа по-хубав подарък!
— Не би ли се зарадвала на красива рокля или на изящно бижу? Майка ти обичаше такива неща.
Брена направи физиономия.
— Тези неща са за момичета. Момичетата са глупави и плачат. Аз никога не плача!
Алейн я къпеше в горещата вана. Парата беше изпълнила цялата стая и напълно скриваше Алейн.
— Какво би казал баща ти, ако разбереше, че се биеш със селските момчета?
— Той би се гордял с мен. Аз бях победител. Ян е с насинено око, а на Дойл устата е подута.
