— Те ти се дадоха да ги победиш само защото си — дъщеря на лорд Ангъс.
— Аз не съм му дъщеря, не съм. И спечелих, защото бях по-добра от тях. А сега ме пусни да изляза от тук, защото се сварих.
— Трябва да бъдеш чиста и красива, лейди Брена.
— Но водата е прекалено гореща.
В тоя момент лицето на мащехата й изплува от парата.
— Брена, ти си срам за баща си. Кога ще се научиш да бъдеш лейди?
— Аз не трябва да бъда такава, каквато ти ме искаш. Ти не си ми майка!
Парата се беше загубила. Алейн каза:
— Сега тя е твоя майка, Брена.
— Не, не, аз я мразя, Алейн, нея и дъщеря й. Защо баща ми трябваше да се ожени за нея? Корделия винаги се заяжда с мен, а майка й е истинска вещица.
— Ти трябва да ги уважаваш.
— Защо? Те също ме мразят. И двете ме ревнуват от татко.
— Може би те не са вежливи, но ти си. От теб зависи да ги накараш да се чувстват добре тук.
— Ако наистина трябва, ще го направя, но това няма да ми харесва.
Снегът започна да се сипе на едри парцали и покри земята като с пелерина. Брена се пързаляше по едно замръзнало езеро. Тя махна на Корделия, която беше застанала до едно дърво загърната в сребриста туника, а огненочервената й коса ярко контрастираше на белия сняг.
— Брена, за момиче на твоята възраст съвсем не подхожда да се прави на дете. Ледът ще се пропука и ти ще паднеш. Тогава какво ще правиш?
И наистина ледът се пропука с трясък и Брена падна във водата точно както Корделия беше казала, че ще се случи.
— Помогни ми, Корделия. Замръзвам.
— Не ти ли казах, че ще паднеш?
— Дела, моля те помогни ми да изляза от тук. Водата е толкова студена, че чак боли.
— Ще те боли и когато бъдеш за първи път със съпруга си. Тогава ще научиш какво е истинска болка.
— Аз видях двама души в селото да го правят. Не изглеждаше толкова страшно, колкото ти си ми разправяла, че е.
— Само почакай. Скоро твоят избраник ще дойде, за да те отведе, и тогава ще се увериш.
— Аз няма да се омъжвам за викинг. Въобще няма да се омъжвам. Нима не върнах толкова други богати мъже?
— Ще се омъжиш, Брена. Баща ти е дал думата си.
Някъде от далечината се появи Лини и бързо се приближи. Лицето й беше тъжно и изморено. Тя започна да разтрива момичето, докато Брена едва не се задуши от горещина.
— Ангъс е мъртъв, Брена.
— Не! — изкрещя Брена. — Моят татко не може да умре. Това не е вярно!
Цялото село се беше събрало на погребението. Слънцето не беше изгряло още, но беше непоносимо горещо.
— Викингите пристигат, лейди Брена.
— Уиндъм! Това ли е начинът, по който викингите идват за булката — с грабежи и убийства? Ти не трябва да умираш! Не мога да ти помогна, Лини. Той счупи меча ми. На никого вече не мога да помогна. Кълна се, че ще го убия за това, което направи с хората ми.
— Аз съм Елоиз, съпругата на Анселм. Ти ще бъдеш дадена на сина ми Гарик.
— Няма да бъда ничия!
— Открих ли начина да те направя изпълнителна и кротка?
— Той ще ме насили. Господи, как ще понеса агонията, за която Корделия ме предупреждаваше? Къде е болката? Корделия е лъгала. Тя ме принуди да покажа страха си пред него, а всъщност е нямало от какво да се страхувам. Беше вълшебно. Той е прекрасен. Такова тяло, силно и красиво. Той ме кара да забравя, че го мразя.
Отдалеч се чу смях. Ярмил и Корделия се смееха. Анселм и Хю се смееха.
— Той е звяр. Не се интересува от мен. Как е възможно да ме обиди пред всичките си гости? Сега не съм зависима от него. Никога няма да ме намери. Не бих могла да остана по-дълго при него, не и когато докосването му ме превръща в топящ се восък.
Два меча се преплетоха. Шумът беше оглушителен и ушите я заболяха, накрая тя извика:
— Не мога да те убия, Гарик, дори и заради свободата си. Не знам защо, но мисълта, че би могъл да умреш, е непоносима.
Брена се разтрепери.
Толкова е студено. Аз съм болна, а той дори не знае. Ще съжалява, когато ме открие мъртва. Как можа да постъпи така с мен, след като му спасих живота? Толкова е студено. Ярмил, затвори вратата преди… преди…
Брена се носеше из топлите води на езерото, беше затворила очи, а слънцето приятно грееше. Нямаше никакви грижи. Никакви тревоги не нарушаваха спокойствието й, а водата беше като балсам за тялото й.
Тя се събуди. Езерото се смени от меко легло, в което обаче се почувства неудобно. Премигна няколко пъти, преди да разпознае стаята на Гарик, след това се обърна и видя него самия седнал на един стол. Лицето му имаше безкрайно измъчен вид. Той й се усмихна, а в очите му светеше топлинка.
— Не изглеждаш добре, Гарик. Да не си болен?
Той се засмя.
— Аз съм добре, ти как си?
Тя се опита да седне, но не успя.
— Всичко ме боли, сякаш са ме били. — Тя го изгледа със съмнение. — Да не си ме бил, докато съм спала?
— Как можа да го помислиш? Два дена ти беше на границата между живота и смъртта. — Той стана и внимателно я зави. — Жените са направили супа. Ще ти донеса.
Брена се отпусна в голямото легло. Дали той съжалява? Показва загриженост, но дали е искрен?
Не можа да го дочака. Сънят отново я отвлече във владенията си.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Последният месец от годината беше много студен, всичко беше сковано в лед и сняг покриваше цялата земя. Повечето време Брена прекара на легло, а Яни и Мойда постоянно бяха край нея. Рейна й правеше супа от лековити билки. Жените нямаха нищо против да я обслужват, защото тя беше една от тях и едва се беше спасила от смъртта. Освен това беше любимката на господаря и това ставаше все по-явно с всеки изминал ден, въпреки че Брена не го забелязваше.
Накрая Гарик реши, че тя е достатъчно добре, за да се върне към ежедневните задължения и стаята си. Но най-трудната работа, която й позволяваха да върши, бе да полива месото от глиган с мед, а това я ядосваше, още повече че останалите се отнасяха с прекалено внимание към нея.
Брена отвори вратата на Гарик, без да чука. Той тъкмо вечеряше и беше изненадан повече от
