присъствието й в стаята отколкото от безцеремонното й нахлуване, но не обърна внимание на предизвикателната й стойка и на заплашителния блясък в очите й и продължи да се храни.
— Би трябвало вече да си в леглото. Това ти беше първият ден, в който работи — каза той.
Тя влезе в стаята.
— Това, от което се нуждая, е да престанеш с грижите си за мен. Не съм инвалид, Гарик. — Едва сдържаше гнева си.
Знаеше, че е безсмислено да се спори с него, когато той беше благоразположен. Мразеше го такъв. Приличаше й на всепрощаващ баща, а точно от опрощение се нуждаеше най-малко сега.
— Още ли се съмняваш, че съм добре?
Той завъртя глава, като все още не я поглеждаше.
— В това съм сигурен, но ти не трябва да се преуморяваш. Едва оцеля, така че не би било разумно да вършиш много неща наведнъж.
— Но за мен това е необяснимо. Първо ме държиш в леглото повече отколкото е необходимо. Сега се отнасяш към мен, сякаш съм от стъкло и ще се счупя всеки момент. Чувствам се отлично, повярвай ми. — Тя сплете ръце. — Господи, имай милост към мен! Аз не съм мързелива. Толкова много исках да работя в твоите конюшни, но ти не ми разреши. Ако непременно трябва да върша къщната работа — добре, защото аз наистина трябва да се занимавам с нещо.
— Доста по-различни неща ми каза сестра ти за теб.
— Ти си говорил с Корделия?
Брена беше изумена.
— Разговарях с нея преди известно време.
Изведнъж тя си представи как Корделия и Гарик говорят, смеят се и правят любов. Всичките нощи, в които Гарик се връщаше късно, е прекарвал с Корделия.
— Брена, ела тук.
— Какво?
— Ела тук! — повтори той.
Все още не го поглеждаше и не се помръдваше. Накрая той дойде до нея и докосна лицето й. Тя отблъсна ръката му и му обърна гръб.
— Не ме докосвай! — В гласа й имаше и болка, и яд. — Да не си посмял вече да се доближиш до мен!
Гарик объркано я загледа.
— Тор, помогни ми! Какво ти става?
— Ти трябва да си луд ако си мислиш, че бих те делила със сестра си. Ако я искаш, имай я, но ако пожелаеш и мен, знай, че ще те убия!
В очите на Гарик се появи игриво пламъче.
— Защо ми е да искам сестра ти, когато имам теб? И защо си мислиш така, след като ти казах, че само разговаряхме?
— И не си правил любов с нея?
— Не съм. Но и да бях, защо това те разстройва, Брена?
Тя почувства как се изчервява и осъзна колко глупаво е прозвучала, почти като ревнива съпруга.
— Брена!
— Не мога да ти забраня да имаш друга жена — тихо отвърна тя, а в гърлото й отново заседна буца. — Ако друга може да удовлетворява нуждите ти, добре, това означава, че така ще ме оставиш на мира. Но не може да имаш и двете ни, сестра ми и мен. Това не е правилно.
— Това ли е единствената причина?
— Няма други, бъди сигурен.
— Добре, щом е така.
— Това е истината независимо дали ти харесва, или не.
— Много бързо избухваш тази вечер — гласът му звучеше весело.
Той отиде до сандъка.
— Може би това ще подобри настроението ти.
Тя го загледа с внимание, като омагьосана. Русите му къдрици, които свободно се спускаха по челото, му придаваха по момчешки безобиден вид и никой никога не би могъл да предположи, че този човек е безмилостен войник, насилник и жесток господар, какъвто го познаваше тя. Не й се искаше да отделя очи от лицето му, но накрая погледна към кутията, която той извади от сандъка. Очите й заблестяха от любопитство. Когато се приближи до нея, тя видя, че това беше миниатюрно ковчеже, изработено някъде на изток и украсено със слонова кост. Беше много красиво. Когато й го подаде, тя попита:
— Защо ми го даваш?
— Отвори го.
Брена повдигна капака. Вътре имаше златен пръстен, който представляваше две преплетени една в друга змии. На мястото на очите им имаше рубини. Брена знаеше, че викингите много ценят такива пръстени. Жената на Хю, също и Елоиз, имаха такива на ръцете си. Някои мъже също носеха пръстени. Те показваха колко богат е човекът, който го носи. Този, който Гарик й показваше, беше много скъп. Тя го взе и видя, че е много тежък. Погледна Гарик в очите.
— Защо ми го показваш? — Върна му кутийката.
— Не само ти го показвам, подарявам ти го. Твой е заедно с кутийката.
Тя отново погледна пръстена и с неверие в гласа попита:
— Защо?
— Такова е моето желание.
— Даваш на робиня толкова скъпо бижу?
Тя се ядоса. Явно искаше да успокои съвестта си, че я затвори в оная ледена дупка. Но тя никога нямаше да му го прости.
— Кога ще го нося? Когато ти пера дрехите или когато мета стаите? Не, аз няма да го нося.
— Напротив, ще го носиш — отсече той, а погледът му загуби веселостта си. — Освен него ще носиш и роклята, която майка ми шие за теб. Ще бъдеш с тях на празника в къщата на баща ми по случай зимното слънцестоене.
Брена беше напълно изумена.
— Майка ти ми шие рокля?
— По моя молба — рязко отвърна той.
Брена беше изненадана: Елоиз се е съгласила да прави рокля за робиня? Тя знаеше, че Елоиз е християнка и с добро сърце, но самата тя да приготвя дрехата за една робиня изглеждаше съвсем невероятно. Също толкова непонятно й изглеждаше, че Гарик щеше да я вземе със себе си в дома на Анселм, и то на празник.
— Не разбирам, Гарик, защо след като толкова пъти съм те молила да ме заведеш в къщата на Анселм, за да се видя със семейството си, ти си ми отказвал, а сега ще ме водиш, без въобще да съм ти споменавала?
— Трябваше ти известно време, за да свикнеш с новия си живот, без да си спомняш за дома.
— Нима наистина мислиш, че вече съм се приспособила? Та аз съвсем скоро се опитах да избягам от теб?
— Не говоря за себе си, а за живота ти тук, който е нещо ново за теб.
— Но защо ще водиш робиня на тържество? Такъв ли е обичаят?
— Не, но аз не се придържам стриктно към традициите. Ти ще дойдеш, за да ми служиш, когато имам нужда от теб.
— Ами ако откажа?
— Не можеш да откажеш — засмя се той. — Ще бъдеш там, където аз кажа.
— Възможно е. Но ти обещавам, че това никак няма да ти хареса. Ще дойда само ако ми позволиш да нося кама.
— Съгласен съм.
Тя се усмихна и се запъти към вратата, а в ръцете си държеше подаръка, който й беше дал. Почувства,
